Нова сълзлива любовна история – кръстих я така далеч преди да стане чак толкова сълзлива. Но пък тя взе, че си оправда името, че и отвъд! Старата подобна въобще не може да ú стъпи на малкия пръст. И новата уж свърши. На теория поне. На практика обаче – не знам какво става. Възможно е всичко да е само в главата ми, лошото е, че не мога да се отдалеча достатъчно от нея, за да преценя обективно. Но пък там, вътре, в изтерзания ми мозък, нищо не е свършило! Аз още го обичам. Още го искам. Още го желая. Още чувствам, че не е дошъл краят окончателно.
Сковавам се от страх. Старх, че ще остана на твърдото и студено, мрачно и неприветливо пространство между двата стола. Може би е вече късно да говоря за два стола, при положение, че единият уж не е наличен, но аз все още си мисля, че седя, макар и с четвъртин бузка, на него. А онази вечер другият стол почти се разхвърча на трески. Ако не бях официално разделена с убиващата ме любов, това щеше да е часът на истината, когато щях да започна развода си. Моментът беше повече от удобен – имаше повод, имаше причина, темата беше повдигната и изкарана на дневен ред… А аз просто замълчах. За да не си натъртя скъпоценния задник.
Едно изречение не ми дава мира. Беше казано при една от последните ни срещи преди раздялата – че много съм закъсняла с развода, от мен бил очаквал доста по-рано да се случи, и ако било станало така, нещата са щели да стоят другояче. Свободен цитат, но нещо в този смисъл. Явно става дума за тотално разминаване в тайминга. Да, не бързах. Не смеех да бързам, понеже не бях сигурна. Така и не станах сигурна, след като получавах съвсем противоречиви сигнали през цялото време. По-скоро изчаквах сгоден случай, в който нещата да се подредят от само себе си. Точно както стана снощи. Но този случай закъсня. Може би все пак фатално.
И друго си спомних от същия разговор от преди месец и нещо – че ако все пак напусна мъжа си, той ще ме прибере. Вярно, че тогава ми прозвуча като да е от съжаление, но… А днес? Ако го направя днес, дали би ме приел? И ако го направи, дали това ще е просто началото на катастрофалния край, който ще замести приятелската раздяла от сега?
„Следвай сърцето си“ – този простичък съвет ми даде шофьорчето, когато онзи ден пак му мрънках за това какво ми е. Толкова е лесно да се каже, а толкова е трудно да се пречупя и да го последвам. А искам, наистина искам, понеже ако не го направя, цял живот ще съжалявам и ще се питам „Какво, ако…“. И ще стане като в текста, който пак той ми цитира:
…Някой ден сърцето
ще поиска това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал…
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Секс жена, от където и да го погледнеш все е секс, активен, пасивен, само дето е болезнен и без оргазми.