Преди няколко дни се сетих коя е основната причина да не искам да карам кола. Добре, че не бях аз зад волана, че щях с кеф и облекчение да ни засиля в първото дърво. Разиграха се незабравими сценки от „Трима души в една кола, без да броим GPS-а“.
За пореден път се оказах между чука и наковалнята, мястото толкова ми е познато, че главата ми чак е направила вдлъбнатина в чугуна. Но съм поотвикнала, чукът ме изкара малко от равновесие. И за разлика от преди, бях бясна и на наковалнята. Малко ми оставаше да им тегля по една, но се стиснах здраво и устоях. Тия дни обаче се насъбира, по малко, по малко… ще строим язовир явно. Само да не се спука стената, както е тръгнало. Че тогава ще има жална ви майка.
Май се поувлякох с метафорите 
. Ами да си го кажа право куме в очи освен. И без това не ме бива по такта и недомлъвките. През почти целия ми съзнателен живот съм била на нож с родителите си. На моменти – кога повече, кога по-малко. На няколко пъти съм си хващала багажчето и са ме връщали от вратата. Стана нетърпимо откак тръгнах да хойкам по мъжове. Ама и аз, като че ли нарочно, си ги избирах все едни провокативни, да има за какво да дуднат в къщи. От своя страна и въпросните типове също ме работеха, така че се налагаше непрекъснато да балансирам по тънкия конец. С облекчение най-накрая се изселих и то на 500 км от гнездото. Тогава изведнъж си станахме много близки и спряхме да се караме, поне до първите 15 минути след като се съберем в една стая.
Само че аз пак се отплеснах. Мисълта ми беше защо не карам кола. Пък имах данни да не съм от смотаните жени-шофьорки. Е, после се изрусих и шансовете да се зачисля към тях се увеличиха. Та след придобиването на заветното книжле най-редовно возех който се осмели да ми даде кола. Основно тогавашната ми половинка (с джоган осмица, третата влизаше само с чужда помощ) и родителското тяло. Станах дежурния шофьор за на връщане, което тогава не беше проблем, понеже още не пиех. Но след ежедневно стресиране от стереото мама-тати и крясъците на единия -„СПРИ!“ докато другия вика – „ЗАВИЙ!“, един ден просто наковах спирачки, казах, че повече никога няма да ги возя и слязох от колата на „Дондуков“ и „Раковски“. След този случай отпреди 12-13 години, ги возих само веднъж, понеже ме изнудиха пред чужди хора, и тогава ме глобиха ченгетата, защото докато се карахме в колата не съм видяла знака.
Май вече забравих какво щях да казвам. То е от ЕГН-то. Пък и ми мина.
