Среща с платоничната любов

Вървях един следобед, без цел и посока – точно като в песента. Дори „шляех се“ може би ще е по-точно. И както си пресичах Раковска, изведнъж разпознах лице в насрещната тълпа. Секунда – две докато се сетя името, след което го извиках с леко въпросителна интонация – все пак можеше и да не е той. Но беше – обърна се и ме загледа с любопитство, под което прозираше напрегнат опит да си спомни коя съм. Помогнах му с име, последваха още секунда-три и изведнъж прочетох по лицето му проблясък, посърнал почти мигновено – явно се беше сетил и подробностите.

Въпреки това аз трудно можех да сваля ухилената си физиономия – все пак не съм го виждала от сто години. Добре де, от 17. Освен това бях влюбена в него. Всъщност историята започна на същото онова място в Ахтопол,  през същото онова трепетно лято, за което вече съм разказвала, само че към края му. Той беше значително по-голям от мен (разбира се), а аз му досаждах в продължение на две седмици, мъкнейки се подире му като досадна лепка. Ама той си е виновен, понеже ми беше обърнал внимание още в началото и продължи да си говори с мен като с голям човек дори и след това. После продължих да му досаждам и когато се прибрахме в София. А ако си е мислел, че казармата ще го спаси – не беше познал. Изчаках го колкото трябваше (за разлика от гаджето му), и пак му се лепнах.

Звънях му по телефона, говорехме понякога с часове, обсъжданите теми бяха от пълни глупости до сериозни, почти екзистенциални въпроси. Аз му споделях почти всичко, т.е. през повечето време мрънках против властта на родителското тяло и се оплаквах как никой не ме харесва. Срещахме се у тях или по кафетата, заведе ме дори на митинг (по онова време още бяха на мода). У тях за пръв път хванах компютърна мишка в ръка, пиех кафе, макар, че го мразех, просто ме беше срам да си призная, той беше този, който за пръв път ми подаде ръка докато слизам от трамвая, а аз възмутено отдръпнах своята. Знаех, че му досаждам, но просто не можех да спра. Исках да прекарвам колкото може повече време с него. Чудесно забелязвах, че почти винаги аз го търся, а не той мен, но не ми пукаше. Сега се чудя на търпението, което е проявявал тогава.

Годините минаваха, а аз не се осмелявах да му призная, че съм луда по него, че след всеки наш разговор не спя нощи наред, представяйки си как го целувам и как гали голото ми тяло, че се измъчвам от желание да си призная и срам да го направя наистина. Не, че той не е подозирал, убедена съм – трябва да е бил сляп и глух, за да не разбере. Светът ми се срина, когато веднъж по телефона с триста думи и заобикалки намекнах, че си падам по него, а той ме поля със студена вода, като каза, че за него съм като по-малка сестра (каквато и без това има).

Скоро след това започна първата ми сериозна връзка и тогава беше последната ни среща с тази платонична моя любов. На първо време не се и сещах за него – имах си нова зарибявка. След време започнах да се замислям какво ли става с него, но ми беше неудобно да го търся. Той не се обади нито веднъж, беше повече от ясно, че от негова страна няма желание да си общуваме. Оставих нещата така. А сега се оказа, че от 14 години не живее в България. И да го бях потърсила, нямаше да има голям смисъл.

Подчертаното нежелание да му досаждам се усети и сега. С неохота и триста натвърдека, как не е задължително да го използвам, ми даде имейла си. Нямам и намерение, в интерес на истината, просто ми е някак по-спокойно, като знам, че имам, макар и тънка, връзка с него. След срещата продължих да се шляя по улиците, ухилена до ушите. Въпреки всичко.

[wp:svejo-net]

[twitter-button]