Не помня

Вече не помня какво е да те будят птичи песни, вместо ревящи боклуджийски камиони. Вече не помня какво е като отвориш прозореца, отвън да влезе свеж въздух, носещ със себе си ухание на цъфнали дървета и някоя заблудена пчела, вместо да нахълтат тежки, задушливи изгорели газове. Вече не помня как изглежда сутрин изумрудената трева, посипана с мокрите диаманти на росата, вместо това навсякъде всичко е сиво-кафяво, покрито с два пръста прах. Вече не помня какво е да се търкаляш по поляните, изпъстрени с бели маргаритки, вместо да газиш калта, в която са затънали фасове и торбички. Вече не помня свежия дъжд и белия сняг, вместо калните следи, които остават по листата на дърветата. Вече не помня детския глъч, огласящ улиците по цял ден, вместо зомбираните, злобни погледи в детските очи. Вече не помня вкуса и аромата на дивите горски ягоди, вместо вкуса на тиква и липсата на аромат на огромните червени мутанти.

Вече не помня. Или може би точно обратното – помня, но всичко ми се струва като в стар научнофантастичен роман или още повече – като в книгите на Даръл, които четях в замечтан захлас, описващи толкова простички и красиви неща, които обаче са толкова далечни в наши дни. Няма ли шанс да се случи отново всичко това?

[wp:svejo-net]

[twitter-button]