Второ пришествие

Беше сега, но беше и преди много, много години. Имаше младежи, които едновременно с това бяха и старци. Всичко някак се беше смесило. Всъщност, това беше Морското училище, но отпреди години. Коридорите бяха сумрачни, а витите стълбища, гледащи към огромна зала с други стълбища – тесни. Непрекъснато трябваше да се разминавам с търчащи нагоре-надолу младежи по спортни шорти и раирани тениски. На една площадка се сблъсках с колегата ми, стар кадър в училището, който с гордост ми говореше за възпитаниците си. По-нагоре на друга площадка, където беше още по-сумрачно и старо, открих дядо си. Оказа се, че не е умрял, а се е наложило да се скрие и да живее и работи тайно. Беше напълнял малко, носеше стара шуба от кафява кожа. И пак си беше пуснал мустаци. Докато си говорехме, наглед обичайното оживление сред курсантите нарастна. Дядо ме подхвана и каза, че трябва да тръгваме, понеже започва евакуаця и е добре да побързаме. Тълпата ни понесе.

Бяха ни качили на влак. Или може би автобус. Със същия успех можеше да е и самолет. На всяка двойка седалки бяха разпределили по две-три деца, които лежаха, някои спяха, а други оживено се въртяха и се опитваха да разберат какво става. Не знам аз какво правех с тях, след като възрастните очевидно бяха в друг вагон. Само зад мен стоеше права моята гинеколожка, която ми обясняваше, че ни евакуират нанякъде. Попитах я какво става, а тя само ме погледна многозначително, погледна и децата и каза, че после ще ми каже всичко. Заля ме ледената вълна на чувството, че е станало нещо много страшно и невъзвратимо.

Продължавахме да се движим, вече със сигурност бяхме в самолет. Навън беше паднала нощ, бяхме пътували цял ден без прекъсване. Летяхме над градове, целите осветени. Всъщност, бяхме доста ниско над един от тях, ясно се виждаше всяка сграда. Нещо в града ми напомни за Италия, но се оказа, че е Загреб. Вярно, познах го, след като ми казаха. Ето го китайския павилион, огромен е, поне на 5-6 етажа. Беше много красиво, всички къщи светеха, но с някаква вътрешна светлина. Все едно всеки техен контур е очертан с коледни лампички. Целият град сияеше в жълто, всеки ръб, всеки покрив се очертаваха съвсем ясно. Както и падащите огнени топки.

Да, от небето, някъде над самолета, не спираха да падат огнени топки, разбиващи се по улиците. Някой бомбардираше с тях, но всичко изглеждаше толкова нереално! Самолетът ни губеше все повече височина, докато правеше неуспешни опити да се издигне, но цялото небе беше заето от всякакви летящи и нелетящи обекти, опитващи се да избягат от този ад. Докато се опитвахме с маневри да не се ударим в някой от тях или в покривите на града, самолетът принудително кацна.

Вече беше сутрин. Малка група хора се бяхме приютили в една все още не срутена, изоставена къща. Всъщност, била е хотелче. Всички още спяха, а аз надникнах през прозореца. О, ние сме точно до китайския павилион! Или поне до каквото е останало от него. Навън беше като след война – навсякъде само руини, всичко беше сиво и тихо. Никъде не се виждаше жива душа. Освен една котка. Появи се от руините, скочи на една разчистена площадка (подът на нечия къща) и се излегна там. Беше черно-бяла и докато я гледах, се сгуши в себе си както само котките умеят. Тогава забелязах вятъра – духаше силно и беше бръснещо студен.

Дожаля ми за котката и отворих вратата, за да ѝ дам храна. Излязох навън, примамих я с „мац, пис-пис“, но вместо нея дойде едно топчесто бебе коте. Взех го и тогава видях, че по вратлето и гръбчето е обгорено под козината. Оставих го на земята, леко притеснена, понеже не знаех от какво е това изгаряне, но бях убедена, че има връзка с цялата история – евакуацията, огнените топки, бомбандировката… В главата ми се прокрадна мисълта за радиация. Върнах се в къщата да взема храна и да оставя на котките отвън, но като отворих вратата бебето се шмугна вътре, а моята собствена котка излезе навън. Ужасих се, но вече беше свършен факт – отидох да хвана мъника и оставих моята навън, поне да си свърши работата там.

Междувременно хората в къщата се събуждаха. Първи беше братът на дядо ми, с него се сблъскахме на чешмата, докато се опитвах да измия предполагаемата радиация от ръцете си. Тогава видях под мивката натрупани кашончета с тестове за микровълни – тънки, дълги и плоски стъклени тръбички. Значи това било, микровълни! Те не бяха ли пак радиация? Или поне предизвикващи изгаряния? Отидох в другата стая при баща ми и му казах какво съм намерила, както и че котката е излязла навън. Той ми се скара, а аз отидох веднага да я прибера, преди да е станало прекалено късно и опасно. Щом отворих вратата, тя влезе вътре, а аз с ужас видях, че и тя вече имаше същите изгаряния като другите две – по врата и гърба, под оредялата козина се виждаше промяната – кожата светеше в червено, точно като тлеещ въглен. Приближих си ръката и усетих топлината, която излъчваше. Дорева ми се.

Ужасът от неизвестното и страхът за живота на мен и любимите ми хора (и котката), ме принудиха да се събудя. За жалост това ужасно чувство на обреченост не си отиде веднага, а остана загнездено в душата ми часове наред. Мразя да сънувам апокалипсиси!

[wp:svejo-net]