Лека нощ, да спиш в кош – ама друг път!

Не знам какво е, когато имаш дете, но понякога, особено в нощи като тази, си представям, че е нещо подобно:

Свечерява се. С половинката сме се разполовили и всеки си се занимава с нещо свое си. Гадинките просперират нахранени, стоплени, обгрижени, оградени с внимание и обич. Нощните тъкмо се събуждат, а дневното отдавна спи. И ние се ориентираме към леглото, когато котката изведнъж се сепва в съня си, наежва козина и започва страховито да мучи. Разтърсвам я, за да я събудя от кошмара, който очевидно сънува, а тя от благодарност впива в мен огромните си като маслини „супер мамут“ очища и острите си като губерки нокти. Нищо, преглъщам го, внимателно изваждам ноктите ѝ от себе си и след известно успокояване тя пак е на кравай, готова да гони кучета насън.

Най-после и ние си лягаме. Всъщност не, ставаме, за да сложим забравения капак на къщата на мишката, която напоследък е станала като Хари Худини. И пак лягаме. Не, ставаме, за да сипем храна на котката, че да не прави нощни поразии. Лягаме. В този момент се чува познатото жаловито „скръъъц“ – вратата на банята. Е, добре поне, че котката ще свърши, каквото има да върши, преди да сме заспали и ще мога да изчистя, вместо да смърди цяла нощ. Чистя и пак лягам, само за да чуя, как проклетото добиче вършее из хола. Крещя от спалнята, но файда, разбира се, няма. Ставам и докуцуквам разярена до полесражението с чехъл в ръка. Запращам го с поразителна неточност по изнизващото се под масата животно, при което събарям купа с разни дреболии, които ефектно се разпиляват из наоколо. Надупвам се да ги събирам, псувайки под мустак, когато отнякъде се разнася специфичният протяжен, алтов вой, предвестяващ, че до десетина секунди котката ще повърне съдържанието на стомаха си към настоящия момент. Захвърлям събираните от пода дреболии и трескаво започвам да се озъртам за добичето. То, разбира се, се крие и дава заден при опитите ми да го докопам. Все пак го гепвам за ухото, леко го придърпвам (нали не искам още проблеми като го откъсна), после достигам шията, пак придърпвам, вече докопвам едната лапа, втората и най-накрая се втурвам презглава, куцукайки все още с един пантоф, към банята. В последния момент при това, понеже фонтанът изригва още във въздуха.

Следва пак чистене, доприбиране на разпиляностите и поредно лягане – този път с облекчение. Тъкмо се унасям, когато отново чувам скръцването на вратата на банята. Решвам да се престоря, че вече сънувам, но не ми е даден шанс. Започва се другия вид мяукане, с което възвестява на света намеренията си да произведе някакъв вид отпадна продукция. Добре бе, животно, нали преди малко пика, после повръща, какво остана в тебе?! Решавам, че този път е фалшива тревога, но миризмата не може да се сбърка и ме изкарва изпод топлите завивки.

Гадината решава, че така и така съм станала, що пък да не ме заведе на водопой? Тук трябва да вметна, че това тъпоумно животно категорично отказва да пие самостоятелно вода от собствената си купичка. Трябва да е или от някоя зарязана мръсна чаша или чиния в мивката, или с триста кандърми и висене на главата от неговата паница. С възпитателна цел, макар и абсолютно безрезултатно до сега, го водя при неговата си вода и започвам ритуала по кандърдисването. Жувотното тъкмо склонява на моята, когато вниманието му е безвъзвратно отвлечено от препускащата в небрежен тръс към нас мишка, незнайно защо идваща от спалнята. Добре, че съм достатъчно хладнокръвна и не губя време в помайване, че иначе щях да си имам един питомец по-малко. Тъй като котката вече се беше изстреляла по посока мишката, успях да ѝ достигна само опашката. Не обръщайки внимание на протестите ѝ, които бяха недотам бурни поради раздвоеното ѝ внимание, я задържах на място, докато с другата ръка успея да хвана малкия Худини. Върнах го в неговата къща и започнах да майсторя по-качествен капак. Споменах ли, че вече беше минал повече от час, откак уж си легнах?

За пореден път положих все по-морната си глава на възглавницата. И за пореден път вратата изскърца – животното или ни разиграва, или пак се разстрои. Този път обаче се завих през глава, стиснала носа си, надявайки се мъжо да не издържи и да се събуди от миризмата, след което да почисти. В този момент котката влетява с 200 и започва да си бърше задника в килима. Побеснях! Не за друго, а защото все пак намери начин отново да ме вдигне от леглото. Следва игра на гоненица и криеница, бърсане на котешки задник, съпроводено от такива врясъци, все едно я коля и накрая – лягане – вече не броя за кой път. Добичето се примъква върху мен, все едно нищо не е било, изтъркулва се между двама ни с благоверния и някак си успява да ме избута на края на леглото като ми открадва почти цялата завивка и колкото и да дърпам, не успявам да си я взема обратно. Няма значение, нали почти спя, блажена сладост се разлива по мен.

В този благ момент жабокът – не-принц решава, че е дошло неговото време за издевателство над мен и започва да реве с цяло гърло. И на мен ми се реве вече, но със сълзи. Слава Богу, след няколко минути спира и аз заспивам на секундата. Докато онова измъчено и протяжно мяукане, съобщаващо ми, че имам точно десет секунди преди да се наложи да сменям чаршафите посред нощ, не се врязва в мозъка ми. И всичко започва отначало, а на мен вече ми остават само пет часа сън до работа…

[wp:svejo-net]

[twitter-button]