Транспортът
Няма никого да изненадам като кажа, че навсякъде, където го ползвахме, беше на доста по-високо ниво от нашия. Не само, че пише кога ще дойде следващия, а и той наистина идва точно тогава. Чисто, бързо и удобно. На всяка спирка – карта, пише че си тук, въобще – и за олигофрени е лесно. (още…)
Индустрията
Такова чудо във Франция не видях. Само мили пасторални картинки. Сигурно си имат някъде, но явно не в тоя край (източния). За сметка на това в Германия имаха даже в повече. То са фабрики, то са строежи, то са ремонти… тва магистрали, виадукти, огромни промишлени комплекси – за нищо ги нямат. Ама аз нали не съм фен на промишлените пейзажи, нямам много документация.
Доста големи разлики. Но по-стриктни от австрийците просто не е възможно да съществуват! Няма такива педанти! Ограничение на магистрала – 130 км/ч. Всички карат с точно толкова. Един няма да се направи на тарикат и да профучи край теб. За разлика от Германия, където ние естествено не посмяхме да надвишим, а всички ни минаваха все едно сме спрели. (още…)
Какво да ви кажа? Хубави. И то като почнеш още от Румъния, колкото и да е невероятно. Такова животно като дупка на пътя така и не видях от Букурещ до Айфеловата кула. Евентуално може да се предположи, че някога някъде е имало по незабележимите кръпки в асфалта. Някъде и кръпки си нямаха завалиите. (още…)
Колко различни се оказахме – като огън и лед. Или като морето и планината – аз непостоянна, изменчива, примамлива, прекалено разголена и откровена, а ти земен, устойчив, непоклатим и забулен в стаени чувства и мъгла. Опитах да те подкопая. Ако беше по-близо можеше и да успея. Но невидени очи бързо се забравят.
И пак сме на пътя. Щеше да е страхотно, ако не бяха мислите в главата ми. Все пак ще се опитам да заредя батериите, понеже ако и с това пътуване не успея, май е време да се гръмна.
Казали са – човек каквото сам си направи, и Господ не може да му го направи. И още – на каквото си постелеш, на такова ще легнеш. А аз се постарах да осера всичко. И успях. Прецаках се жестоко. Преди година направих огромна грешка, която осъзнах напълно чак днес, но тя ми струваше много скъпо. Всичко. И сега нямам нищо. Искам много неща да кажа. Но нямам сили май. И въобще – какъв е смисълът да казвам каквото и да било. Всичко свърши. Другото няма значение.
Просто така, нищо конкретно, но ми се прииска да си попиша. Все още ми е доста тъповато, повече депресивно отколкото весело. Снощи здраво си поревах долу до морето, та малко ми олекна. Ако не беше такъв кучи студ (като за първа пролет), щях сигурно да остана и повече. Успокояващо е да си сам в тъмното и да гледаш как трепкат светлините, отразени във водата. Но е и доста тъжно да осъзнаеш колко си сам в действителност.
Срещнах днес една мисъл, от биографията на Хичкок, написана от Франсоа Трюфо. Та според човека с птиците, хората били два вида – ексхибиционисти и воайори. Има логика, като се замисли човек. Въпросът е аз от кои съм? И възможно ли е да си едновремено и воайор, и ексхибиционист, понеже май натам клоня?
Търсех нещо съвсем съвсем друго, когато случайно попаднах на тази песен. Не можах да повярвам на текста?! Ами че той дословно повтаря мислите ми отпреди месец. И за целувката, и за смеха, и за погледите…
След дълго емоционално лутане от едната крайност в другата, най-накрая изпаднах в апатия. Явно защитна реакция на организма, който взе да не издържа на толкова глад, бой и стриганье. И сега всичко е вдигане на рамене, „все тая“, „не ми пука“ и „не ме занимавай“.
Миналата година се скъсах да пътувам по чужбинско, къде за лошо, къде за добро – такъв ми бил късметът. И понеже в момента също съм на път, подготвих няколко статийки с впечетления и снимки от миналата година. 
