Обичам го

Помните ли, когато ви обяснявах, как има хора, които безумно ви привличат, дори и да са сред тълпата, без да знаете защо и колкото и да търсите някакво логично обяснение, не го намирате и понякога просто се налага да си го измислите? Е, аз попаднах точно на такъв човек, от който ми се подкосяват краката всеки път щом го видя, дори от десетки метри разстояние, без да намирам логична причина за това.

Той пръв ме откри. „Заварката“ стана от разстояние, виртуално. „Надушихме се“, че сме от една порода дори и без да сме се виждали на живо. Бяхме се влюбили далеч преди първата ни среща. Знаехме как изглежда другият само от снимки, а те, както всички в ерата на Фотошоп знаем, са манипулативни. Но когато го видях, краката ми омекнаха. Изпаднах в паника, че този прекрасен мъж ще се отврати от мен, като ме види. Притеснявах се като ученичка от всичко – как ми е косата, на какво ли мириша, дали не съм пропуснала някое косъмче като съм се бръснала, лош ли ми е дъхът, какво ли ще си помисли, като ме види гола, дали ще му хареса как се целувам, о боже, дали ще ме разлюби щом ме види?!!

А той беше като един Аполон за мен. Светлите му къдрици игриво падаха на челото му, очите му със спорен синьо-зелен цвят закачливо ме гледаха, белите му зъби грееха в усмивка насреща ми, атлетичното му тяло гъвкаво се носеше към мен, а аз исках да му се метна още на улицата, да го съборя на тротоара и да правим див животински секс още сега и веднага!

Почти година по-късно нищо от това не се е променило. Все още всеки път, когато го погледна, сърцето ми прескача. Мога да го наблюдавам с часове, изпивайки го с очи. Първичното привличане, което изпитвам към него, не е намаляло и с йота. Обожавам да го гледам всякак – облечен, съблечен, вървящ, седящ, спящ, пушещ, под мен, над мен… Всеки път е все едно виждам мечтата си за мъж. Той не е мачо, не е нито лъмбър-, нито метросексуален, не е планина от мускули, той просто мирише по правилния за мен начин. И ако се чудите – не, не излъчва миризма. Няма печени семки, няма мускус, няма шоколад. Явно е от „невидимите“ феромоноразпръскватели, но неговите флуиди просто ме подлудяват. Щом го видя, веднага ми се приисква да правим деца. Обичам го безумно, без да анализирам защо и как. Просто отварям сърцето и душата си и той влиза вътре, все едно винаги е бил част от тях.

Докато пиша това, му се сърдя. Дреболия е, но ме нарани, че не се съобрази с моето желание за нещо, което смятам за част от своята територия. И докато съм му ядосана, сърцето ми се къса, понеже щом го погледна, осъзнавам, че не е възможно да му се сърдя. Всъщност, разумът е този, който се е фръцнал и се прави на сърдит. Цялата ми останала същност копнее да се сгуши в него. Разкъсвам се между желанието да го прегръщам и целувам и тъпата си гордост.

И това ще мине, знам, но просто имах нужда да изразя по някакъв начин колко много го обичам!

[wp:svejo-net]