Пречи ли разумът да бъдем щастливи и могат ли чувствата да съсипят живота ни? Толкова пъти човек се е изправял пред избор в живота – дали да послуша сърцето или главата си. Много пъти се е подчинявал на „така трябва, иначе какво ще кажат хората“. Във все още в голяма степен патриархалното ни общество това последното е винаги на мода.
До къде трябва да се простират компромисите със собствения ни живот? Независимо дали става дума за компромиси в любовта, брака, приятелството, работата или социалния живот. Колко двойки са женени заради разума, а не заради чувствата? Добре де, не казвам съвсем без никакви, но с недостатъчни чувства. Колко хора работят нещо, което не им е особено приятно, защото това, което им харесва е „неразумно“? Колко хора преглъщат, макар и с неохота неща, които не са им присърце, само защото са „правилни“? А какъв би бил животът на човек, ако при всеки свой избор следваше чувствата си? Дали няма да се провали още при първия избор? Или при някой следващ… И дали няма да се окаже, че всички, които са го спирали и са му наливали акъл, са били прави? От друга страна, ако следва само разума си, може ли да бъде щастлив?
Онзи ден търсих едни стари лекции по климатология. Разбира се, не ги намерих, но открих разни други забравени неща. На корицата на една тетрадка видях какво съм си записала преди десетина години: „Не е важно дали ще получиш каквото искаш, а дали ще продължиш да го искаш, след като го получиш.“ Не знам чия е тази мъдрост, дори не помня кой ми я е казал, но в нея намирам голяма доза притеснителна прозорливост. Ами ако наистина след като го получим, вече не искаме това, което сме жадували толкова дълго? Тогава какъв е смисълът да се стремим към него? А ако не се стремим към нищо, какъв е смисълът на живота? Не е ли същият като на един стрък праз – да порасне, да се размножи и да умре, като пътьом обаче си усложняваме съществуването с разни неща, присъщи само на хората – пари, работа, стремеж към удобства…
Тези, които избират да следват желанията си напук на всичко, които не се вписват в калъпа на обществените норми, ги заклеймяваме като аутсайдери, луди, откачалки и какви ли не още. А те просто избират нетрадиционното, различното, разчупват рамките и живеят живота, който искат, а не който трябва. Докато останалите си втълпяваме, че с времето може да се научим да бъдем щастливи.
Наскоро си приказвах с един човек, загърбил разумния си общественолицеприятен живот и последвал мечтите и чувствата си. Останал щастлив и доволен от преживяването си. Пътьом дори намерил верния човек до себе си. Въпросът е, че на повечето хора не им стиска да го направят, дори и да им се иска. На мен включително. Е, поне докато не ми падне пердето…
Много въпроси станаха, а не намерих отговори. В момента не стоя пред конкретен избор, но в миналото ми се е налагало да правя такива. Никога не съм спирала да се чудя, какво щеше да стане, ако бях послушала сърцето си…
[wp:svejo-net]
[twitter-button]
Коментарите по тази добре позната снимка мисля, че са излишни. 🙂 (цък за по-голяма)
тя тая снимка си е една съвсем отделна тема на разговор, има връзка с горната, но леко бяга встрани от реда на моите мисли 😉
Когато разумът и чувствата са в конфронтация, струва ми се, че и което да победи, другото ще си отмъсти.
И е добре борбата между горните две не причинява нещастие на трети лица. Въпреки, че е малко вероятно.
🙂
Когато се обърнеш назад и установиш, че въпреки всичките грешки, които си правила, ако се случи отново да преживееш всичко, пак би постъпила по същия начин…значи си живяла правилно.
пп: Много сложни теми за понеделник сутрин, когато ме мързи и да дишам.
😀
Право е El-фчето :), прекалено много въпроси. Винаги съм отстоявала позицията, че не е нужно нещата да са толкова сложни. Човек трябва да следва сърцето си и правейки го, да не наранява други хора. Особено ако си на ясно със себе си и нещата, които искаш. Виж, ако не си…не мисля, че разума ще помогне.
именно, да не направиш нещо, само за да не нараниш някого, си е компромис със собственото ти желание. до къде обаче да стигаме с компромисите? кога спира да си струва да сме нещастни, само защото предпазваме някого?
Аман от компромиси. Следвай сърцето си и да си гледай кефа. Понякога и на най-големия канибал хората му идват идват до гуша. ):)
Твърде много мислиш, затова задаваш толкова много въпроси.
Я си купи един анцунг (задължително МАРКОВ – от Илиянци), един месец чалга диета и да те видя ще питаш ли толкова
Бях решил да не вземам отношение тук.Ама,пусто,нъл съм си дървеняк и дървар-те,на пак се натресох.Отчасти ме провокира и репликата на двете нули.
И друг път,в други форуми съм вземал отношение по въпроса.Може ли разума да победи чувствата?Почти всички отговарят еднотипно,като добри зубрачи-когато разума и чувствата са в баланс и хармония и взаимно се допълват-човек е щастлив.Дрън-дрън.Глупости на търкалета.Никога,при никакви обстоятелства разума не може да победи чувствата/обосновал съм го по рано подробно и сега не ми се прави пак,просто давам крайния извод/.Ако разума победи чувствата-това е компромис и човек е нещастен.Между другото-има дванадесет вида негативни чувства и дванадесет позитивни.Затова/ и друг път съм ти писал/изградих си мой собствен свят,оградих го със стени и в този свят са хората,които обичам.Ако,някой посегне на моя свят….жална му майка,получава земен Армагедон.
До двете нули:ти случайно налучка един от принципите на дядо Фроид за „лечение“ на тези състояния/бащата на науката третираща подобни
въпроси/.Изморения/физически/до смърт човек знае дали „продължава да иска нещо и след,като го получи“ или не.Дилемата щастие-компромис отпада.
РР:Тоте,моля те,прати на Кикс един анцунг от Илиянци.Кикс,удряй го на чалга-танци с новия анцунг до припадък.:)