Оказа се, че песимистът не е прав, изкарах дори с ден повече от най-дългата ми прогноза. Накрая не ми се тръгваше, исках да си остана в приказката. Още докато бях там закроих планове кога пак ще отида. Протаках максимално, не ме беше грижа, че ме чака дълъг път, исках да остана още малко, още няколко минути, и след тях само още няколко… Едвам се откъснах, дори и когато обърнах гръб и закрачих, краката ми се влачеха тежки като олово, а сълзите сами заваляха неудържимо.

Стопът отново тръгна обещаващо. Слънцето грееше, беше топло, дори се съблякох по тениска, това ми донесе усещане за пролет, за топлина, за ведрина. Край пътя имаше дори цъфнали дръвчета. Забавен тип ме взе до Пловдив, всичко беше ок, дори и сълзите в очите ми пресъхнаха. Остави ме на магистралата, аз само минах от другата страна и започнах да махам. И хубавото свърши тук. Леден вятър шибаше здраво, а колите фучаха и не помисляха дори и да намалят. Аз си знам, че е кофти да стопираш на магистрала, ама чак толкова кофти не е било. 40 мин. – безуспешно. Обикновено след 30-тата минута започвам да махам и на камиони и най-често третия спира. Сега обаче дори и те не спираха.

Най-накрая спря един древен червен бус с възрастен чичка в него. Представи се като дядо Митко и не ме остави да скучая през следващите 50-тина км, през които ме вози със средна скорост от около 70-80 км/ч. Започна без предизвестия, направо с – Кой ти е кодът? – моят отговор беше – ?!?! кое?!? – след което ме накара да събера всички цифри на рожденната си дата, докато получа едноцифрено число. А именно 3. Оттам започна с пълния анализ на моята скромна персона, къде познаваше, къде не. Но не спря до там. Минахме през китайската ми зодия, през кодовете и зодиите на майка ми, баща ми, половинката и някое и друго гадже, което според думите му се явявало бивше, бъдеще или настояще :D И ако за другите все имаше по нещо вярно, то за майка ми всичко, което каза беше точно обратното на истината, което много ме забавляваше.

След това имаше нова изненада. Реши да ми дава мъдри съвети за нещата от живота. Започна с това как да взимам важните, ама много важните изпити. Тук се заслушах с интерес, понеже изпити винаги се намират. Та значи – 3 минути преди изпита започвам да пляскам с ръце, ама силно, така че да пламнат. Това за 2 минути. Трябваше и да си повтарям нещо на ум, ама вече го забравих, явно така и няма да разбера дали методът е ефикасен. Следващата една минута трябва да масажирам силно мекото на ушите си, докато и те пламнат. И тогава влизам и ги разбивам!

Другото беше как да получа опрощение на греховете. Ами че то било много просто – всяка събота сутрин да купувам по една евтина (това ми беше натъртено), вафла, която след това да давам на първия срещнат. И последното беше как да се отърва от всичко лошо, което ми се случва – тук отново заслушах с повишено внимание, бях готова и бележки да си водя.

Взимам значи монети – от всички съществуващи по една – 1ст, 2ст, 5ст. и т.н. Загъвам всички в една „книга“ и спя с тях под възглавницата една нощ. На следващата вечер ги отнасям на някое оживено кръстовище, обръщам се на изток и ги пускам зад гърба си. Промърморвам „Както тези монети ще изчезнат, така да изчезне и лошото“ или нещо от рода, то кой ли ще ме чуе какво е точно, и си отивам в къщи без да се обръщам, дори и ако някой ме извика или ме гони, за да ми върне парите.

Накрая имах чувството, че сме минали не 50, а 250 км. С облекчение слязох от буса. И се започна още по-голямо чакане, пак на магистралата, пак със студения вятър, който тук беше толкова силен, че като протегнех ръка за стоп и ме завърташе като ветропоказател. Нови 40 мин. колите само профучаваха, докато накрая не ми спря една древна едва кретаща синя жигула. С умопомрачителната скорост от има-няма 60 км/ч се добрахме до Стара Загора, а аз дори си позволих да задремя от отегчение.

Последваха още 3 кратки прехода и в един момент се оказа, че замръкнах на пуст път на ~100 км от дома. Е, поне се изпълни една от непреживяните ми стопаджийски ситуации. За около половин час минаха едва 4-5 коли, които въобще и не помислиха да спрат. И тъкмо започнах да си мечтая да мине и да спре който и да е, ако ще и лада пълна с цигани, когато минава и спира не лада, а голф пълен с цигани. Хич и не ми дремеше вече, намърдах се при тях с облекчение, че се махам от това каръшко и безперспективно място и се придвиждам с още 30-40 км. напред. След тях имах само още един преход и най-накрая след отново 10 часа преход, но с доста повече студуване на пътя, се добрах на топло в къщи, където ме очакваше чаша леден Gordon’s с лайм. Така направих резкия преход от приказката към гадната реалност.

1 Trackback or Pingback

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Next Post
»
Права за ползване © 2024 - Хитрата сврака
Albizia Theme designed by itx
SEO Powered by Platinum SEO from Techblissonline