За първа година водя занятия на задочници. Уж нищо не е, ама се оказа доста по-отговорно и натоварено. Не върви като редовните да ги натиря три седмици да правят проучване, примерно, след като семестърът им има общо четири. Не върви и да пропусна по някаква причина ден, понеже не губя 2 часа, а 10. Въобще, никак не върви. Особено, когато са ми писали дисциплини, от които хал хабер си нямам.
Така че снежно-виеличното бедствено положение, в което градът се потопи за поредна година, ми дойде като манна небесна. Освен, че подхрани моята бедствиофилия, ми спести и 11 часа нон стоп смукане на глупости от пръстите, 8 лв за таксита и излишно рискуване да се превърна в новата Катарина Вит. Или в още по-новата Ким Ю-На.
И без това не е ясно чий банкет е по-голям – моят или на студентите. Аз само ги карам да мислят или да си търсят информация сами, при това не съм доволна и ги връщам, когато ми донесат копи-пейст от първите три сайта, които Google им предлага. Гледат ме като полезно изкопаемо, когато се опитвам да им обясня, че има и други източници на информация, освен интернет. Възмущението им ескалира, когато спомена думите „водете си записки“ или „библиотека“, а когато им разказвам, как преди далечните десет години, когато самата аз все още пишех курсови работи, ходех на място, проучвах, снимах, питах и вземах информация дирктно от източника, ме гледат с онази смесица от жалостива погнуса, с която се гледат хората, загубили разсъдака си.
Когато пък се опитам да вляза в ролята на послушен преподавател, който им налива съдържанието сдъвкано и изплюто във фунията, веднага забелязвам онзи познат празен поглед на хора, които нямат нито представа за какво им говоря насреща, нито желание или интерес да разберат. Ако по някаква причина, като например да ми пресъхне гърлото от непрестанно говорене, направя пауза по-дълга от две секунди, всички се изстрелват като с катапулти, решавайки, че съм приключила с издевателствата над тях и че някъде там по времето, когато са ме виждали още да си мърдам устните, съм ги освободила.
Между другото, това е мой патент. От доста време съм забелязала, че когато някой ми говори нещо скучно, на втората минута напълно изключвам. Гледам разфокусирано в една точка, някъде към лявата вежда или към друг разсейващ елемент от лицето на събеседника си, когато той прави пауза – кимам разбиращо, а през цялото време се моля да спре да говори, за да мога да се преместя на някое по-щастливо място. Обезпокояващо е, че това ми се случва дори и при важни за мен разговори. Тогава много безуспешно се опитвам да се концентрирам, но се получава само колкото да чуя няколко думи, след което отново изпадам в състояние на безтегловнот и пълна безмисловност. Така често пъти пропускам съобщения от рода на това, че занятията се отменят поради усложнена снежно-виелична обстановка, например. След което се озовавам единствения работлив, но излъган камил, появил се на работа. Е, не и този път.
____________________________________
* от англ. – затъмнение и т.н
[wp:svejo-net]
БоУжеееееее,като се сетя колко съм висяла в читалнята там!!!!!За библиотеката пък изобщо не искам да се сещам :))))
Сега чичко Гугъл и хайде готов/а съм…да но чичкото не може да налее и инфото директно в главата без да се изчете качествено и да се отсее боклука 😉
ама ти да не мислиш, че те четат?! просто копи-пейст каквото им посочи гугъл. и как въобще забравих да пиша за случаите, когато ми се носи нещо, преведено с гугъл транслейт, което не е прочетено нито веднъж и не е минало дори през елементарна редакция! като прочетеш „пристанище голяма важен“ и ти иде да се гръмнеш.