Гроздето е кисело

Когато преди повече от две години реших да си направя блог (подбудите сега нямат значение), бях чувала, че много хора имат блогове, че е модерно да имаш, че едва ли не е престижно дори. Направих си – това беше най-лесната част, въпреки че в началото въобще нямах представа какво точно представлява блогът и за какво да го използвам.

После обаче започна трудното – да реша дали искам да пиша за себе си или за другите. Всеки блогер е в някаква степен ексхибиционист, в противен случай щеше да задоволява нуждите си от писане на хартия, която да трупа в някое чекмедже. Та, поогледах се аз, търсейки други ексхибиционисти, за да почерпя опит от тях – какво да правя или пък съвсем да не правя. Няколко месеца обаче не намерих почти нищо интересно – влизах в 4-5 блога, понеже само тях намерих, а и те ми бяха скучни. Тогава, по някое време, попаднах на едно цяло общество от блогъри – групичка популярни (поне така си мислех), хора, които се познаваха помежду си дори и реално, активно и взаимно се коментираха – където и да влезех, виждах все едни и същи муцуни, обсъждаха се някакви рейтинги, класации, блогролове и прочее напълно неразбираеми за мен неща.

Първият ми опит да се навра и аз в този кръг беше неуспешен. Тогава се замислих дали въобще ми е нужно, особено при положение, че не обичам да съм една от многото. Но пък състезателният елемент много ме привличаше, за това се зарадвах, когато най-после попаднах (по все още неизвестен за мен начин), в класацията на българските блогове. Изведнъж започнаха да ме четат повече хора, появиха се и коментари, почувствах се важна и си понавирих малко носа. Макар и с известно нежелание, но пък смятайки, че така е честно, започнах размяна на моя срещу нови и нови линкове на разни чужди блогове. Повечето скучни и предоставящи писания, които при нормални обстоятелства никога не бих чела, но пък за сметка на това – на челни позиции в класацията. А и нали те са ме харесали – ще направя поне усилие. Известно време влизах всеки ден във всеки блог от блогрола ми. Докато реших, че това е безмислено, затъпяващо и времегубещо занимание. Спрях.

Започнах много внимателно да подбирам и да стеснявам дупките на цедката. Не случайно непоисканите линкове са в раздела за връзки от взаимен интерес, защото аз никога не съм натрапвала линка си някъде – ако някой ме е открил, харесал и иска да ме чете – ок. А повечето блогове, които аз съм харесала и чета, дори не са ми в блогрола. Той се превърна по-скоро в място за бизнес. След първоначалната еуфория от приобщаването ми към блогосферата, се научих повече да наблюдавам отстрани и да си вадя изводи. Най-генералният от тях е този – връзките са важни, само те и нищо друго. И буквалните, и преносните. Иначе нямам обяснение как откровено бездарни писания, пълни с банални истории, представени по неграмотен начин, с кошмарна визия (но това си е въпрос на лош вкус и не ми е работа да го съдя), от години стоят най-отпред. Видях също как за 1-2 месеца нови блогове, пълни с малко и нискокачествено съдържание се изстреляха към висините и станаха супер популярни, само заради обменени (натрапени) линкове – по 20-30 на ден. Поради негласното правило, че на линка трябва да отвърнеш с линк, хората ги добавят в блогроловете си и така ентусиастите се издигат нагоре без буква покритие. Освен това изведнъж наводниха блоговете с камари спамо-чатоподобни коментари, с които набиха на света, че съществуват и дори създадоха впечатлението, че винаги са си били там. И точно като крастави магарета се надушиха и събраха на стада.

В същото време няколко пъти попадах на много качествени блогове, списвани в чудесен стил, който те пристрастява. Толкова ми харесваха, че ме хващаше яд, че не съм ги писала аз и завистливо спирах да ги чета. В крайна сметка, след две години лутане се върнах отново при себе си. С моите добри и лоши публикации и размисли. И предпочитам, ако на някого не са му интересни – да не ги чете. Ако няма какво да каже – да не коментира. Пък аз ще се върна към първоначалната идея на моя блог – да пиша за мислите и чувствата си, за странните въпроси, които са ме накарали да се замисля и да разровя мрежата за отговори. Да пиша заради себе си, а не заради другите, тиквения медал и блясъка на славата. Да, гроздето е кисело, ама к’во от т’ва?

Целта на тази публикация не е да съдя или обиждам когото и да било. Ако някой се разпознае или припозне – проблемът не е мой.

[wp:svejo-net]

[twitter-button]