Тия дни пак ми е скапано. Или по-точно пак имам време да се скапвам. Вече съм си в къщи и събитията отпреди да се махна оттук ме връхлетяха отново с предишната сила. Освен опразненото ми сърце най-неочаквано се появи и друг дразнител. Въпреки, че теоретично бях подготвена, напоследък не се бях замисляла по въпроса и новината ме изненада. Става дума за етърва ми (бая порових, докато намеря каква точно ми се пада жената на мъжовия брат). Онзи ден от вратата ни застреля с новината, че е бременна. Аз, разбира се, се радвам, но едновременно с това завиждам и даже май ми пролича, какво да правя, като съм отворена книга. Но си беше бъркане с пръст в другата ми рана, нима имам вина, че карантиите ми са на юфка 
А може и да имам. Това, че не съм сигурна, също ме измъчва. Повтарям си, че не зависи от мен, но дали наистина е така?
На нашата сватба те още не са се познавали. А ние се оженихме само защото мъжо не искаше да си имаме деца без брак. Преди това чудесно си живеехме и без документите. Изпревариха ни. Но не това е важното. Животът е ирония. Важното е, че те имат нещо, коeто ние не можем. Или поне е много трудно. Уж имало шансове, но с темпото на вялите ни опити, за мен този шанс е почти равен на нула.
Другото, което ми тежи, е да слушам въодушевената бъдеща мама как разказва всичко с подробности, а аз дори не мога да споделя, че знам за какво говори, че и аз съм го изпитвала… от което ми става още по-криво. И отново започвам да мисля. Какво ли би било, дали е грешка, дали заради това Господ ме наказва, че съм пропиляла така леко шанса си?
Все още не съм достатъчно силно мотивирана и убедена, че наистина искам да направя всичко възможно. Защото това не е самоцел. Казват, че жените търсят баща на децата си съвсем несъзнателно – на феромонно ниво… Уж и аз така направих, може би грешката беше, че стана с голяма доза съзнателност. Вероятно просто трябваше да се доверя на природата, вместо да подтискам инстинкта и сърцето си. Сега все още имам такива „натурални“ щения, само дето моят любим, човекът, от когото наистина желая дете, никога не би ми позволил, а и вероятно даже и не иска да има дете от мен 
А песъчинките изтичат…
[twitter-button]
Как добре те разбирам! Шантави мисли в объркана глава на мечтател, изпълнен с надежди, независимо от несполуките.
Няма грешка в твоя телевизор, нормални са тези чувства. Дори аз понякога ги изпитвам, нищо, че си имам едничко. В началото се бранех и се самокритикувах. Но в един момент установих, че всичко е съвсем естествено, спрях да се браня и ми олекна.
Мисля те всеки ден и искам следващия път да седиш до мен усмихната и да ми разказваш, да ми разказваш….. хубави неща.
хехе, че аз и сега мога да седя и да ти разказвам хубави неща
OOO, да, последния път въобще не може да се нарече говорене, хич не ми стигна времето.
Я да видим сега какво човеченце ще ми изтипосаш.
Отдавна не бях виждала
толкова искрен човек…което е много положително, според мен. Макар завистта и злобата да са на другата крайност. Аз бих казала – бори се с тях и се усъвършенствай, изкорени ги от душата си и ще видиш, че ще ти е по-леко. Радвай се и на чуждото щастие и то ще споходи и теб! От сърце ти желая едно чудно хубаво бебче – независимо от начините – важно е да го има – то осмисля живота!
Чета тук понякога и те намирам за много интересен /но не лесен!/човек! Усмихнат ден!
хаха, „не лесен“ беше добро уточнение!