Романът на баба

„Животът ми е цял роман!“ Не, не моят, моят все още е къс разказ, в най-добрия случай с неочакван край. Романът е на прабаба ми, тя често пъти така определяше живота си и беше права. Не са много хората, които могат да се похвалят с нейните преживявания – хем ежедневни и тривиални, хем необикновени.

Като например фактът, че бременна е паднала от кон в кладенец през зимата, след което я спасили от измръзване като я увили в прясно одрана овнешка кожа. Или че като млада вдовица точно преди Коледа се преселва от Румъния с една каруца с цялата си покъщнина и с трите си деца, болни от треска, спящи завити в раклата, а на границата ѝ конфискуват пушката. Че са я принудили няколко пъти да дава пълни престилки с пари на държавата. Или че намира на улицата голям пакет пълен с банкноти и ги предава в кметството. Че собствените ѝ роднини ѝ откраднали златото, заровено под печката в лятната кухня. Че на 80 години още пътуваше на стоп (ето откъде ми е дошло!). Историите ѝ са безброй и всичките удивителни.

Споменавала съм вече, че много завиждах на другите деца, че имаха по няколко баби и дядовци, а аз имах само една жива прабаба и само един жив дядо. Той всъщност ѝ беше зет, но въпреки това много се обичаха и тачеха. Аз също много си ги обичах, може би и защото живеех далеч от тях и ги виждах два пъти в годината – лятото ходех при тях, а зимата те идваха у нас – на парно. Харесваше ми да вярвам, че съм любимата внучка на баба, макар през ръцете ѝ да бяха минали всичките деца на родата.

Ядосвах ѝ се понякога, че ми размества (подрежда) нещата, без да ме пита, че с яките си ръце изстисква трикотажните тениски така, че капка вода да не им остане, а те после приличаха на чували, вместо да остави цялата работа на пералнята, че заспива преди края на приказката, която ми разказва, че не може да разбере какви точно яйца искам да ми приготви, нищо че вече е опитала по четири различни начина, че прекалено много обръща внимание на „какво ще си помислят хората“, че употребява по една бутилка олио на седмица, че не може да се оправи с дистанционното на телевизора и така нататък… Сега се ядосвам на себе си за това, че съм била един гаден, гневен тийнейджър и съм се държала с нея ужасно, въпреки че вътрешно се разкъсвах и се опитвах да се накарам да спра, понеже не мислех нищо от това, което ѝ казвах и правех. Яд ме е и че не запомних добре историите от нейния роман, които ни разказваше с часове по време на режима на тока, и които бяха по-интересни от всички приказки на света, че не се научих да меся като нея, че забравих как ме учеше да плета на една кука. Веднъж и тя ми се ядоса – когато една вечер изчаках всички в къщата да заспят и се измъкнах през прозореца, за да отида при комшийските деца да играем карти, а тя ме хвана – тогава си беше направо разгневена.

Но както казах, също така много я обичах. Тя имаше най-забавния смях, страхотно чувство за хумор, душата ѝ си беше останала млада и палава. Можеше 15 минути да рецитира поема за малкия барабанчик на румънски, като едновременно или след това я превежда на български, пишеше на български, но с румънска азбука и правопис, защото никога не беше учила как се пише на кирилица. Започваше всяка приказка с „Имало едно време едно баба и дядо“, а я завършваше с „Търкулнало се едно гърне и приказката свърши вече“, подозирам, че понякога и преди действителния ѝ край. Правеше най-невероятните козунаци, които съм яла в живота си, освен това ме угояваше със също толкова вкусни ушички, мекици, топчета (милинки), кръстачки, а точените ѝ щрудели бяха фантастични. Харесвах беззъбата ѝ усмивка вечер, след като си е оставила ченето в чашка. Обичах да ѝ ровя в шкафа, понеже винаги откривах вътре локум или бонбони лакта. Криеше си парите от снахата под покривката на масата, за да може да ми даде някой лев като си заминавам. Пращаше телеграми и пощенски записи за рождения ми ден. Имаше силна връзка със земята, когато стоеше затворена при нас в апартамента, видимо линееше и тъгуваше за градината, нищо че беше зима. А в градината нямаше едно буренче, в къщата нито една прашинка, на леглото нито една гънка. Имаше дарбата да оправя леглото така, че то някак си ставаше с една педя по-високо.

Много още мога да кажа за нея, спомените ми са безброй, макар че я няма вече повече от 10 години. Продължавам да я сънувам. И вчера се събудих, обляна в сълзи, защото в съня ми ме беше прегърнала и аз отново усетих болезнената ѝ липса. Хубавото е, че всичките ѝ наследници я помним, като че още е с нас и тези спомени едва ли ще избледнеят някога.

[wp:svejo-net]