Гъз път да види

Както е писано в профила за мен, обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стопманияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам .

Първият ми стоп беше с най-доброто ми приятелче, онова, другото, дето си пада по мене. Беше в далечната 2000 година, на 15 април – в разгара на студентските ми години. Метнахме се от София до една хижа в северните Родопи. Същия ден там се запознах с по-добрата си половинка. Така че за мен тая дата си остана паметна по няколко причини. Двама души от компанията празнуваха рождени дни, но стана гаф и половината група барабар с пиячката, се озовала в съседна хижа, а ние седяхме увесили нос, с ядене без пиене. Кофти момент беше, тъповато едно такова. Добре че хижарят (тоя човек никога няма да го забравя, само не знам да го псувам ли или да го възхвалявам), се смили и ми отсипа една водна чаша от неговия самогон. Оказа се достатъчно, за да ме усмърти до толкова, че да се накалъпим с бъдещата ми половинка. А хижарят, неговата мама, още далеч преди да са прехвръкнали искрите, ни погледна и ни пожела да се оженим и да си народим деца . И ни даде безплатно стая само за нас.

Та за стопа ставаше дума, аз се поотплеснах в мили спомени… От тая хижа заминах за другаде, пак на стоп, вече соло обаче. Оттогава винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръста, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

А след около месец ни предстои едномесечна екскурзия из Европата с колата. И за това нямам търпение. Но като тръгнем, ще разказвам. В друг един пост ще ви пусна какво ме впечетли снощи докато ровех из оня форум. Една мацка просто ми събра очите, защото е изпълнила мечтата ми, докато на мен не ми стиска. Търпение само…