Записвай си!

От дете не харесвам цялото си име, и до сега предпочитам да се представям с кратката му форма. Това е така, защото когато бях малка единственият повод да го чуя (при това понякога с вбесена наставка -о накрая), беше когато нещо съм сгафила и ми се карат. В случаите, когато не ставаше дума за „Какво направи?!“, беше „Защо не го направи?“. А моят дежурен отговор беше „Забравих“ 😳 Следваше „Това не е оправдание, като забравяш – записвай си!“ Между другото, този разговор все още често го водя, особено с баща ми.

Забравям. Прекалено често и вече съвсем не избирателно. Някъде четох преди време, че след двадесетина годишна възраст хората започвали лека-полека да оглупяват и да забравят все повече. Аз, както винаги, явно изпреварвам събитията, надбягвайки се с времето.

По едно време имах съвестното желание да започна наистина да си записвам, особено неща, които считах за важни и не исках да пропусна заради слабата си памет, като например детския филм по първа програма в събота от 14 ч. Тогава възникна друг проблем – бележките се губеха в мига, в който ги напишех, просто изчезваха! Е, постепенно започнах да приемам това за нормално и реших да спра да се хабя. Сега си имам и коркова дъска с листчета, забити с разноцветни габърчета, към която не поглеждам никога, освен търсейки място за поредната нова бележка. Някои стоят от години, отдавна забравени…

Когато започнах да нося пръстен го местех от едната ръка на другата, за да ме подсеща. Но освен да ми припомни, че нещо съм забравила, друго полезно не се случваше. Дето казва една приятелка – „Пия гинко билоба, ама не помня защо.“ Напоследък взех да си вкарвам подсещанки в телефона, уж да ми звънне когато трябва, че и да ми напише защо ми звъни. Да, ама по закона на Мърфи (мой много добър приятел), все ще звънне, когато правя нещо друго и после напомнянето отива в реката…

Често пъти най-добрите ми идеи идват или под душа, но там водата ги отмива, или в просъница, рано сутрин, още по тъмно. В 90% от случаите биват безвъзвратно забравяни. Тъжно. Чувала съм за хора, които държат нещо за писане до леглото си, в случай на среднощно посещение от някоя позакъсняла муза. Опитах. Веднъж. Понеже ми се спеше написах само една дума, която за момента казваше всичко. На сутринта обаче, тя вече не ми говореше нищо. Мислила съм и за варианта да ходя с диктофон и да записвам каквото ми мине през акъла на момента. Поне така съм гледала по филмите. Резултатът – или се оказва, че му е изтощена батерията (във времената, когато диктофоните не бяха вградени в телефоните, по простата причина, че никой не си изнасяше телефона от вкъщи), или по невнимание изтривам записа (ако въобще съм го записала, че и това е ставало), или просто ми е безумно скучно после да го слушам и го зарязвам. Е, няма спасение значи!

Започнах днес да пиша с надеждата да се сетя каква беше поредната ми сутрешна идея. Като гледам, бая изписах, преди да се сетя поне за какво беше, ако не подробностите. Исках да кажа отново няколко думи за книгите. По-точно за това, колко ме е срам, че все по-малко си спомням какво съм чела 😳 . Вече не помня даже и сюжетите, да не говорим за авторите (признавам, че с тях никога не съм била силна). Чак ме е срам да се включвам в разговори за книги, понеже само ще се изложа. Не върви да кажа: „А, да, аз това съм го чела… обаче представа нямам за какво говориш, понеже съм го забравила“. Няма смисъл просто. Или някой да ми цитира или намекне нещо свързано с някоя книга, класика в повечето случаи, а аз да не зацепя въобще за какво говори. И на всичкото отгоре накрая да се окаже, че съм я чела! ~X( В резултат – чувствам се безумно затъпяла и неспособна да водя свестен разговор с интелигентни хора.

А, и другото беше – защо вече почти не се издават романи с твърди корици? /:)

[wp:svejo-net]

[twitter-button]