Честно казано, не съм сигурна да се радвам или да се ядосвам на това, което вчера ми изпратиха сканирано от в-к Труд от 14.09.2009 г. От една страна се надух и ми се погъделичка самолюбието, че влязох в хартиената преса отново, този път с „Хитрата сврака“, много по-рано, отколкото се надявах това да се случи. От друга страна, никога не ми е било приятно някой да ме цитира някъде без да ме уведоми/пита за това. Не съм и очаквала, че вестник като Труд ще го направи, но все пак… Ако загрижени хора не ми бяха изпратили сканираните страници (мерси, Бланка 😉 ), нямаше и да знам, че това се е случило. Успокоение е, че поне са цитирали източника (ако не бяха – не ми се мисли, въпреки че практиката показва, че освен едно голо извинение, друго не се случва).
Така и не си направих труда до сега да прочета Creative commons, не съм сигурна и че ще го направя, поне докато някой не ме ужили по-сериозно. Може би е грешка. По незнайни причини държа на правата си върху снимките много повече, отколкото на тези върху текста. Може би защото снимките си ги оценявам по-високо. Вероятно е крайно време да започна да обозначавам кои са си моите и че са със запазени права, и кои са от нета. То в днешно време да посочиш конкретен сайт като първоначален източник на снимка е просто невъзможно, но все пак, за да има разграничение и известна доза коректност. Парадоксът е, че когато цитирам текст винаги посочвам откъде е, а когато слагам чужди снимки – никога. L-) Посипвам си главата с пепел, че не съм го правила до сега.
А вие как, по дяволите, се справяте с тази по-сухарска страна на блоговете си? Спазвате ли някакви права, до каква степен, за всичко ли?
Аз винаги гледам да цитирам за снимките, ама понякога няма как да се сложи линк, както се полага по Creative Commons…