Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.
За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак – зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня – пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен”. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг” или пък „сбогом, дано си щастлива”, „ да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш”, „не сънувай ласките нежни на друг”, после „ах, как не искам да съм сама” и т.н…. Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш – минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое” и двама луди пеят с цяло гърло.
Предния ден си мислех, че в този момент единственото хубаво, което може да ми се случи е пътуването, но и там гаранция-Франция. Идиоти всякакви, а и може да се закучи… Обаче късметът беше с мен. Тия ми ти песни направо ме размазаха от кеф. Оказа се, че въпросният пич ще ме вози през ~3/5 от пътя и аз вече се виждах по обед в Пловдив, което значеше, че ще хвана кукерите и пичовете от стопаджийския форум, при късмет щяхме да се запием и дори можеше да стигна крайната дестинация чак на другия ден. За това се навих да направим кратка отбивка, за да се види пича с приятели. Оказа се, че отиваме на един превтасал тревомански купон в реанимация след двудневния вече запой. Свърталището беше пълно с празни погледи и всъщност си мисля, че повечето не ме и забелязаха. Ама пука ми. Покрай стената беше наредена внушителна колекция от двулитрови празни бутилки от бира, на стената на огромна плазма вървеше Дискавъри без звук, а от компютърни колонки дънеше отново техно. 10-тина дечурлига се бяха натъркаляли на единствената мебел освен малката масичка, отрупана с пуканки, чипс и мръсни чаши.
Търпеливо чаках, докато се метнахме пак в колата, но се оказа, че отиваме в близката горичка за по едно джойнтче. Вече бях на вълната и си казах – що пък не, пука ми на черупката, да става каквото ще, мен течението ще ме носи. Гледката беше хубава, микроязовирче, туй-онуй… От дума на дума убедиха моя пич да вземе един от купона и да го кара в Котел. 30 км отбивка казаха. Да, ама не. Първо се оказа 60 км отбивка, от която 30 км по третокласен път, който беше дупка в дупката и нямаше нито една друга луда кола, освен нашата. „Пътят” беше обилно осеян с конска отпадна продукция, което ме наведе на мисълта, че коли с ДВГ дори и не минават. Щом дупките позволиха, свиха по още едно джойнтче, което беше дръпнато набързо. До Котел така и не стигнахме заради катастрофа на пътя точно преди града. Така че обратен, и айде на Петолъчката тоя път. Поизкуших се да продължа с пича чак до София, ама след един смс и последвало обаждане, си казах – другия път.
Оттам нататък стопа се накъса и изгубих надежда да хвана кукерите. Въпреки това, до последно мислех да звънна и да питам накъде са нещата с тайната надежда да ми кажат – тук сме, на маса сме, идвай! Но последните 70 км ги минах на 3 пъти с чакане по 20-30 мин и още един смс, на който дори и не отговорих. На всичко отгоре така ме налегнаха природни нужди, а се оказа толкова невъзможно да се скатая някъде, че реших, че нямам избор и е време да посетя санитарното заведение в крайната си дестинация. Така, след около 10 часа стигнах там, където не мисля, че исках да бъда.
От вчера чета Стара сълзлива любовна история, нищо че съм на работа, но стигнах до момента, в които ми трябват пароли, най-интересния – има ли начин да си добия такава или това не мога :))