Честно, това вече наистина е прекалено мазохистично дори и за мен. Да измина 500 км само за да кажа лично, че е време да спрем? Че всичко свърши и не можем да върнем времето назад. Че границата между любовта и омразата е много тънка, а аз вече съм на КПП-то. Че се уморих да се боря за нещо, което виждам, че не иска. Насила хубост не става. Нито можеш да обичаш на инат.
Ще измина тези 500 км. И още толкова на връщане. Защото обещах да го направя. И може би го дължа все пак. Или пък на себе си. Вече твърдо вярвам, че това пътуване е грешка, ама сефте, колко му е да я направя и нея. Заради човека, който изтръгна сърцето ми. Е това си е жив мазохизъм. Ще се моля утрото наистина да се окаже по-умно от мен и да видя нещата в друга светлина.
Оптимистът в мен (до колкото е останал такъв), тайничко се надява, че мишленцето ми ще размисли и утре когато пристигна, ще ми предложи мястото до себе си, онова, за което толкова отдавна мечтая и до което бях толкова близо веднъж. Песимистът (който набира сили напоследък), подозира, че няма да има кога да ползвам дрехите, които взех, понеже няма да се задържа повече от ден. Въпреки, че тогава ще е язък за барута. А реалистът ми напомня да не забравя да си взема поне 2 пакета носни кърпи! Май единственото удовлетворение ще дойде от тръпката на стопа. Стига да успея да и се насладя…
1 thought on “То бива мазохизъм, бива, ама вече…”
Comments are closed.