Три години! А аз да забравя…

Така е. Блогът ми стана на три години, а аз дори не се сетих за това. Случило се е преди четири дни – на 16 февруари. И не само това. Когато се сетих, че тия дни трябва да има рожден ден, не се сетих коя беше датата. Още по-лошо – не можах и да се сетя на колко точно години става. Къса памет или незначително събитие? Или злощастна комбинация от двете.

Факт е, че блогът все повече ми тежи. Десетте дни почивка, взета принудително наскоро, след като останах без зарядно за лаптопа, ме убедиха, че не ми липсва нито той, нито безкрайното висене в нета. Признавам, че само във форума си надничах набързо по 2-3 пъти на ден и с това изчерпвах интернетстването за деня. Нито месинджъри пусках, нито тъпи сайтове четях, нито губех време. И нищичко не ми излипсва. Абстиненцията мина за няма и два дни, след което не се и сетих за компютър.

Но за блога иде реч. И за третия му рожден ден. Ако трябва да направя равносметка за изминалата година – нищо особено не се случи, освен дето в средата на годината дадох интервю, макар то да не беше точно в качеството ми на блогър. След краткото падение на посещаемостта преди това, от тогава започна нов възход и се изравних с нивата от времето на предния рожден ден. Може би дори съм малко по-нагоре, но незначително на фона на изминалото време.

Все по-малко пиша нови неща, усещам как вече не мисля по онзи начин – когато всичко се изписва с думи в главата ми още докато се случва. През изминалата година видях интересни места, направих интересни снимки, но всеки път като реша да ги опиша и покажа, се запитвам – е, това пък сега защо да го правя, аз нали бях там, това е достатъчно. Все още си стоят десетина чернови, някои започнати преди две и повече години. Просто вече ми се струва маловажно и безмислено да ги довършвам. Или да пиша нови статии. Сигурно се дължи на относително безоблачното ми съществуване напоследък. Без сътресения, без силни емоции, без промени. Едно такова… монотонно, но все пак приятно. Б.о. Такава беше и годината за блога – без отлонения.

Въпреки всичко, не смятам да го закривам. Напротив, все още имам планове за промяната му. След като третата му година премина под знака на снежинките, мисля, че е крайно време да ги стопя и пратя в небитието. Само още мъничко подходящо настроение ми трябва. Твърде вероятно е и да сменя режима за пускане на снимки, песни и архиви, това ежедневно търсене и качване понякога ме вбесява. Правя го само, за да е жив блога, но май точно това ме накара да не ми се занимава с него. Все пак вярвам, че „шъ съ оправим“, както обнадеждаваше една тв водеща преди години (лека и пръст).