Капан за сънища

Онзи ден излязох да купя хляб, а се върнах с капан за сънища. Отчаяните хора прибягват до отчаяни мерки, ще си помислите, но на мен просто ми харесаха перушинките, а и имам идеално място за него над леглото в спалнята. И ако между другото върши работа – още по-добре!  А според индианските легенди, въпросната работа е да улавя кошмарите в паяжината си и да пропуска през дупките ѝ само хубавите сънища, които да достигнат до спящия. Впримчените лоши сънища биват унищожавани от сутрешната светлина, попаднала върху капана. Така си легнах с надежда, че най-после ще се наспя спокойно, което обаче… не се случи.

Началото на съня вече го забравих, макар че сутринта, точно преди да отворя очи, си го превъртях отново на ум, именно за да не го забравя. Така че историята започва малко след началото. Небето притъмня, задуха вятър, получихме предупреждение за торнадо. Затворихме се 6-7 човека в една просторна, почти празна, светла стая с големи прозорци на две от стените. През тях се виждаха още 2-3 блока, но разположени достатъчно далеч, за да имаме просторна гледка към околните поляни. Ето го и торнадото, недобре оформена фуния, която се вижда далеч през левия прозорец. Говорехме си възбудено докато го следяхме с очи. След малко фунията придоби вече по-правилно очертание и дойде по-близо, торнадото беше във вихъра си. Мина през едната поляна и я изора, а група деца тичаха след него щастливи, че бурята им е направила ново игрище за футбол. 

На земята в стаята имаше матрак с бяла пухена завивка върху него. Докато чакахме фунията да отмине, легнах, а до мен имаше жена, която не спираше да говори. Разказа ми как мъжът на друга жена в стаята преди години е застрелял двете им деца и сега е в затвора. Торнадото приближаваше, пред прозорците летяха разни предмети, вдигнати от силния вятър, а онази не спираше да каканиже… Фунията вече беше пред прозореца, виждах я, опитвах се да накарам ужасната жена да млъкне и поне да се завием презглава с одеялото, за да не ни наранят летящите отломки, но тя не спираше и не спираше, а аз дърпах завивката, която тя затискаше и не можех да се завия.

След малко бурята отмина. В стаята нахълта мъж с пушка в ръцете. Оказа се, че е точно онзи, дето преди това е застрелял децата си и сега идва за жена си. Напълно откачил. Други две жени от стаята извадиха пистолети и едната го простреля. Той изпадна в ярост и не спря да крещи, вече не помня какво. Тогава видях, че на гърлото имаше машинка за говорене. В този момент той извади една кука и я изтръгна, а наоколо се разплиска кръв. Мъжът се свлече на земята и аз помислих, че е умрял. Отдъхнах си, че поне един психопат е изчезнал.

Озовах се пред едно гише на летище. До мен – същият мъж, с нова машинка-гръклян. Принуждаваше ме да се държа нормално със стюардесата, за да се докопаме до самолета. Взехме си бордните карти и преди да минем проверката по сигурността, отидохме да седнем. Мъжът носеше една прозрачна папка-джоб, която очевидно беше много важна за него. Той я разпори, за да провери дали това, което е скрито в нея е още там. Колкото и да опитвах, не можах да видя какво е и не разбрах къде е успял да го скрие, след като джобът е съвсем тънък и прозрачен. Освен това, той носеше и едно резервно апаратче за гърлото си, а в него очевидно също имаше нещо скрито. Охраната обаче го надуши и ние се изнесохме по най-бързия начин.

Намерихме отнякъде едно синьо возило, нещо средно между лекотоварно камионче и кемпър. Мъжът искаше с него да минем през границата. Докато чакахме опашката на митницата, аз се чудех как да се измъкна от цялата каша. Качих се на шофьорското място на един червено-бял тир и в този момент се появи един митничар. Каза ми да дам заден и да вкарам камиона под един навес, където имаше още тирове за проверка. Не исках да се издавам, че не съм аз шофьорът, за това запалих и направих жалък опит да изманеврирам, но дори не знаех как да включа на задна скорост.  Издебнах никой да не ме гледа и се изнизах от кабината.

Потърсих с очи синьото камионче, но не го открих. При мен дойде един човек, който знам, че беше на моя страна и той ми каза, че мъжът с механичния гръклян е откраднал камиона и е минал през границата. Този новият мъж непрекъснато се озърташе и в един момент се разделихме, той избяга и се скри. Влязох в сградата на митницата, беше нещо като чакалня на гара – гишета с митничари и не можеш да минеш напред без да те проверят. Огледах се, докато търся начин да се измъкна, трябваше да мина границата, а всичките ми вещи бяха останали в камиончето, нямах дори паспорт. И тогава, надничайки през едно гише, видях пред митничаря оставен един червен паспорт с букви на кирилица. Планът веднага се роди в главата ми – това беше изгубен паспорт, а аз ще се явя като неговия собственик. Нищо, че паспортът беше македонски.

Отидох на гишето и на македоно-сръбски (така и не разбрах кой от двата говоря), обясних, че това е моят паспорт. Казвах се Кире Някой-си, за секунда се мярнах в огледало и видях, че дори и приличам на македонец – класически динарски тип с тъмна кожа, слабо продълговато лице, силно вдлъбнати, тъмни очи и дълъг, прегърбен нос. Явно съм била много автентична, понеже митничарят ме пусна, но каза, че трябва да се кача на ферибота. А аз не исках да се качвам на никакъв ферибот, исках просто да мина от другата страна, където ме чакаше онзи втория мъж, добрият. Направих се, че отивам към ферибота и изтичах край бариерата. Олекна ми, а отсреща, на брега на реката ме чакаше добрият, който всъщност се оказа големият брат от „Бягство от затвора„. Докато му разказвах как преметнах митничаря и се радвахме на успешното избавление, се събудих.

[wp:svejo-net]

[twitter-button]