Асансьор на ужасите

Писала съм вече, че един от дежурните ми кошмари от дете е, че се возя в асансьор, който не приема натискането на копчетата и си прави каквото иска, смъква ме безкрайно надолу или ме качва стремглаво нагоре, спира между етажите, тръгва, преди да успея да сляза, вратата му не се отваря…

Ако се чудите защо пак спрях да пиша, отговорът е… защото ме е срам. Срам ме е, че отново изживявам любовни драми, че отново се чувствам унизена и излъгана, че прекрасната любов, която чувствам, се оказа поредният асансьор на ужасите. Нагоре, надолу, с бясна скорост, неконтролируемо, като скоростно влакче в лунапарк. А край мен са размазаните лица на хората, които ме сочат с пръст и ми се смеят.

Всичко написано в предния пост е вярно. И още е актуално. Но освен него има още – тъмната страна на щастието. Тази любов се оказа крехка като кристална статуетка. Тя вече няколко пъти е лепена, има липсващи парченца и изглежда някак по-изкривена отколкото беше в началото. Не ми стигнаха моите дългогодишни емоционални проблеми, ами покрай нея придобих още един комплект, с който да се справям. И сега един ден тряскаме чинии по пода, на другия стъпваме на пръсти върху яйца. Един ден се излежаваме в рая, на другия сме насред бурята в ада. Няколко пъти бях на ръба да се откажа. Веднъж дори опитах. Не издържах и една нощ. Не простих, но забравих. Просто не можех да си представя как ще изглежда светът без него. Ядосвам се, но не мога дълго да се сърдя. До следващия път, когато пак се ядосвам, но дори и в яда си знам, че няма да го оставя, защото не мога, имам нужда от него. И аз го наранявам, знам. С думи. Вербалното общуване никога не ми е било сила и това го доказвам доста често. Понякога го разбирам късно, друг път се усещам на момента. Но след време винаги ми излиза през носа.

А когато тръгнем нагоре? Тогава летя от щастие и закръглени бузести херувими ми поднасят сладолед. Всичко ми се струва възможно, придобивам безразсъден оптимизъм и го лея на талази около мен. Вливам го с фуния в бездънната черна яма на негативизма отсреща и понякога дори успявам да я запълня. Тогава настава такова слънце, разпяват се такива птички, такава любов напира да излезе от ушите и носа ми, че чак ме задавя. Но ми харесва и не искам да свършва. Само че седмото небе е последният етаж и след това идва ново стремглаво спускане надолу, чак до втория кръг на ада. А аз не мога да направя нищо, за да го спра.

Чудя се само, до кога ще мога да издържа тази садо-мазо любов? Искам да спра на последния етаж и да остана там. Омръзна ми да бъда изкупителната жертва при избиването на чужди комплекси. Та аз с моите едва се оправям, трябва да плащам и за другите ли? Омръзна ми да бъда вечния виновен – по дефиниция, за всичко. Омръзна ми каквото и да направя да се оказва грешка, дори и когато имам добри намерения. Казват, че подът на асансьора бил постлан с тях. Страх ме е, че когато ми омръзне прекалено много, асансьорът ще спре на партера и аз ще трябва да сляза.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!