Отбелязаха някои хора, в това число и аз, че напоследък пак съм спряла да пиша тук, макар да не съм в дупка и край мен да се случват доста динамично разни важни неща. След като поразсъждавах над въпроса, стигнах до извода, че обстоятелствата, макар и на пръв поглед да са добър източник на безкрайни излияния, всъщност са доста различни от досегашните и не предизвикват неистово желание да се изтипосам тук по долни гащи.
Да, имам бурна връзка, която, както писах, е като влакче на ужасите – караме се, сдобряваме се, всичко това обилно гарнирано с драма, сълзи и секс, но има нещо различно от досегашните ми драми. Тук влагам много енергия в самия акт на скандала, побеснявам, докато започна да виждам в червено и явно не ми остава свободен ток за мислене и писане. Няколко часа по-късно ми е минало и музата се е покрила вдън земя. Има и друго – ние разговаряме. Правим дисекция на всеки проблем и не е нужно да използвам блога като трибуна за изричане на думи, които иначе са стояли само в главата ми и са премълчани, когато е бил моментът да бъдат казани. Това превърна блога от средство, чрез което казвах на другия това, което съм премълчала лично пред него, в място, където от време на време осведомявам интересуващите се какво се случва с мен. А то не е никак малко.
Едно след друго разни немислими неща, които до сега са били само в сферата на фантазиите, стават реалност. От няколко дни се чувствам щастлива, понеже плановете и мечтите започват да се изпълняват. Вярно, че не са точно моите планове и мечти, но и аз участвам активно в тях и за това съм така горда и щастлива. Да, още е рано да бием барабана, но не мога да спра да се усмихвам. Знам, че трудностите се пишат не на моя гръб, но аз помагам както мога – най-вече с рамо и думи. Много искам поне веднъж в живота си да направя нещо смислено и полезно за някого. Вярно, че това ме кара да се чувствам като малка, съвсем незначителна треторазредна богиня, но всеки има нужда поне веднъж да се почувства така.
Радвам се, че за втори път срещнах човек, готов да промени живота си заради мен не само на думи. Преди това от други се наслушах на пламенни, но кухи речи за това колко съм разкошна и неотразима и какви звезди заслужавам да ми бъдат закичени в косите. Как ще обикаляме света и ще живеем в приказна колиба на плажа. Как три пъти седмично ще бъда почитана с пресни пържоли, свежи цветя, бурен секс и ароматен тамян. Вместо това получих нещо много по-реално и прозаично – той се премести в моя град, за да е близо до мен. Прие всички поставени му ограничаващи го условия, само и само да е с мен. Това простичко действие за мен значи много повече от обещанията за съвместен живот, деца, яхти и доживотни пържоли. То е реално, случи се. А това, което най-много ме радва, е че тук не става дума просто за колекция, която си правя около мен. Става въпрос за един човешки живот, една съдба, която се променя. За по-добро. Дори след време да се разделим, промяната остава. Увереността, че можеш сам да определяш посоката си също. Вярвам, че аз съм просто катализатор – кракът, дал началния тласък отзад. Ръката, плиснала кофата с ледена вода в лицето му, плестникът, зачервил бузата му. Дори и без мен, инерцията ще продължи. То е като да задвижиш перпетуум мобиле – без теб е неподвижна безполезна машина, но след твоята намеса удивлява света. А той заслужава светът да му се възхити.
[wp:svejo-net]
1 thought on “Perpetuum mobile”
Comments are closed.