Фръц!

Е, не, започва да ми писва да се държим като сръдливи пубери! Не стига, че тази дистанционна връзка носи куп други трудности, но и допълнително задълбочава и пречи за разрешаването на разни дребни конфликти, които биха били забравени на десетата минута, ако бяхме един до друг. Най-тъпото е, че писмената форма на общуване убива всяка емоция, която би помогнала да не стигаме до крайности и погрешни заключения. Поредна нощ се разделяме нацупени, без дори да сме сигурни какъв е този път проблемът. А предположенията могат да докарат само още главоболия и слонове, произлезли от мънички мухи-винарки.

Ще се опитам да поразсъждавам (нещо, което повечето пъти не ми се удава особено качествено), за това къде стъпих(ме) накриво този път. Говорехме за предния ми пост, ревността и основанията ми за нея, конкретния и общия случай, гледната точка на мъжете и на жените… Мисля, че тук преминахме цялото езеро по тънкия лед, без да успеем да пропаднем.

За последвалото малко по-късно нямам друго обяснение, освен че явно прекалих, като се подиграх (отново), на воденето на „детето“ на кино. И то не на кой да е филм, а на последния „Здрач“. Естествено, мисля, че проблемът се корени по-дълбоко и няма нищо общо с филма и самия акт на ходене на кино. Явно настъпих мазол, свързан с приоритетите. До сега все аз съм била между чука и наковалнята, чудесно знам колко отвратително място е това. Сега изведнъж се оказах в ролята на блъскащия и колкото и да се опитвам да почуквам нежно и внимателно, явно на моменти ръката ми се отплесва и се превръщам в натякващата тъпа женска, от която всички мъже се оплакват.

Всеки път, когато нагазвам в тези дълбоки и студени води, гледам да пипам с белите ръкавички, за да не изглежда, че се опитвам да си налагам мнението, дори понякога, за да избегна всякакви съмнения, изрично уточнявам, че не това е целта ми. И въпреки това понякога имам чувството, че не успявам да съм достатъчно убедителна, от което се чувствам зле. Започвам да се страхувам да изразявам личното си мнение, да не би случайно да се изтълкува като нов опит за налагане или натякване. Тази обремененост от общуването с кофти жени преди мен, се отразява върху отношенията ни и това понякога ме дразни. Омръзна ми да обяснявам, че не съм като тях, че имам съвсем различни подбуди, когато казвам или правя това или онова… Уморително е, понякога дори и досадно. И точно, когато реших, че имаме напредък по този въпрос, ново двайсе… Аз обаче, тъпо и упорито, няма да се откажа. Не още.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!