Невероятно е как един пастис, последван от два абсента могат да накарат всяка муза да вдигне мързеливия си задник от леглото и да отлети при поредния писател в нужда, давайки му вдъхновение да излее или направо да изповръща душата си върху бялата страница. А той, въпросният писател, наистина иска да бълва, след като цял ден стиска зъби и чупи пръсти. Собствените си, нищо, че му се искаше да са чужди. Цялото това напрежение обаче трябва нанякъде да избие, а за всички ще е по-безболезнено да се насочи към необятното интернет пространсто, отколкото към нечие око.

И така, имаме дежа-фръц! Съвсем скоро след предишното, човек ще си каже, че не си вадим никакви поуки и не учим никакви уроци. Или просто сме големи мазохисти и го правим нарочно. Събитията следваха точно модела от предишния път, въпреки обърнатия полюс. Този път обектът на ревност (и контрол?) бях аз, а не той. Точно за това ми е толкова чудно, защо фръцкането пак беше от негова страна?! Иначе протече по абсолютно същия начин, спазвайки и най-малката, явно традиционна вече, подробност. С още една разлика – този път се усетих овреме и опитах да оправя нещата. Или поне да разбера ЗАЩО? С абсолютно никакъв резултат, по-успешно можех да накарам стената да ми отговори. Ок, казах, щом ще се сърдим – там съм, този път и аз ще играя!

Речено – сторено. На другия ден слънцето изгря, нехаещо за моите тегоби, обви се в мъгла, а по-късно през деня го налазиха тежки студени облаци. Сутринта все още бях оптимистично настроена – е, ще драсне някой ред, ще се обади да се разберем… Нали обича да говори и да изяснява проблемите, какъв късмет имам, че попаднах точно на такъв мъж! Ако беше някой друг, щеше да се налага аз да предприемам първата крачка и все някак да изляза виновна, а сега – като намери малко време и ще поговори с мен. През това време дори може да се правя, че не ми пука и псевдовесело да бродя из нет-а. Само че цифрите на часовника неумолимо се сменяха, а всичко около мен тънеше в мълчание. Нервно потропвах с пръсти по лаптопа, опитвайки се да си намеря някаква занимавка, която да ме разсее от шибаните мисли, налазили ме точно както студените и лепкави облаци обвиваха слънцето навън.

Стана обяд. В мен зрънцето притеснение, че той всъщност никога повече няма да се обади, започна да покълва и да расте със страшна сила. Реших за втори път да подам плахо ръка и след сутрешните снимки, които публикувах във фейсбука му (казвала ли съм, колко го мразя?! Включително и заради куцата му роля в тази история), пуснах един закачливо-сърдит смърф при мен. Глас в пустиня. Или по-точно сърдит смърф в пустиня. Все повече набирах яд, макар да ми остана една дребна надежда, че когато превали 3 часа следобед, може и да получа това, което чакам вече седем часа, без да броим нощта.

Нищото продължаваше да се случва на бързи обороти. При мен чувствата и настроенията се сменяха непрекъснато, преливащи от притеснение в бяс, недоумение, яд, непукизъм, истерично веселие, ярост, злоба, а някъде между пластовете остана затрупана любовта. Винаги съм смятала, че неведението е най-големият враг и е способно да рисува апокалиптични картини дори и при най-невинната действителност. Така например, през изтерзания ми вече мозък, започнаха да минават мисли за това как той всъщност е отвлечен от извънземни, от бившата си жена, от арабски терористи, немски канибал, объркан педофил, че му е паднала саксия на главата и сега лежи с амнезия в някоя болница, че изстива в някоя морга или броди объркан по улиците, надишан с лепило и боя. Въобще, едни такива все оправдателни ситуации, които му даваха възможност да си измие ръцете пред мен.

Привечер не издържах и пуснах смс. Легнах по гръб и вдигнах четирите лапи във въздуха – признах неговия инат за по-голям от моя. Който ме познава, знае какво ми е коствало това. И все пак, бях готова да го преживея, само и само да започнем някакъв диалог. Но не би. Смс-ът ми се присъедини към смърфа. Вече бях бясна и пяна ми излизаше на устата. До толкова, че прибягнах до доброто старо средство за удовлетворение, когато успокоението е кауза пердута – чаша с нещо силно за пиене и Metallica на високи децибели. След целия албум от далечната 1984-та, все така ми идеше да блъскам по стената и бих го направила, ако още не ме боляха костиците от блъскането по боксовия чувал преди 20 дни.

Тъкмо започнах да отписвам всяка възможност за обратна комуникация, когато към 9 получих смс. Сух и скапан, точно като моя. Напълно достатъчен да ме вбеси отново. Не бил добре. А беше добре да харесваш снимки във фейсбук? Беше добре да напишеш някакъв тъп и дистанциран смс в края на вечерта? Значи не са ти счупени пръстите, което би било единственото оправдание защо не се обади, поне да кажеш, че си жив?! Беше добре и след повече от час, когато продължи да харесваш из шибания фейсбук. И нито за минутка не остави телефона си, който да ми покаже, че спиш и не си на линия.

24 часа! Не си спомням толкова дълго да не съм разменяла и дума с човек, когото обичам след като сме се скарали. Всъщност не, дори не сме се скарали, той просто се фръцна, а аз останах в небраното лозе да се чудя къде стъпих накриво този път. Е, постигна целта си. Чувствах се отвратително през цялото това време, всеки час, всяка минута, броях дори скапаните секунди! А дори не знам с какво толкова го заслужих! Мисля, че един нормален човек би дал поне това обяснение, пък след това да ме прати на майната ми, ако ще.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Права за ползване © 2017 - Хитрата сврака
Albizia Theme designed by itx
SEO Powered by Platinum SEO from Techblissonline