Приятел №2

На 11 септември миналата година (няма общо с онзи 11.09), съм решила да посветя цяла една статия на новата си най-добра приятелка. Най-накрая щеше да задоволи егото си като получи статия в нейна чест, а не просто такава, провокирана от нея. След няколко години внимателно тестване, бях решила, че е крайно време да я допусна съвсем близо до себе си – в изключително тесния кръг от най-добри приятели. Всъщност, щеше да носи фанелката с номер две. Но ето, че не мина и година и така трудно спечеленото мое доверие беше грубо стъпкано и се наложи да правя нова организация на обкръжението си – в резултат там не остана никой, който да се кичи с титлата „мой най-добър приятел“. А аз реших да напиша тази статия, която сега ще има доста по-различен вкус, отколкото ако я бях написала миналата година.

Както вече споменах, олекна ми. Да имаш приятели всъщност е доста ангажиращо. Нали част от приятелството се състои именно в това те да могат да разчитат на теб (както и ти на тях, разбира се), да ти се оплакват, да търсят съвети, нещата не опират само до „Наздраве“ и „Хайде да ходим да чукаме/снимаме заедно!“. А това понякога натоварва, макар да не са били чак толкова много тези моменти, в които да ми е писвало да слушам за това какво казал или направил този или онзи неин мъж. Пък и съм сигурна, че достатъчно съм експлоатирала и от моя страна тази наша връзка с безкрайните си споделяния на чувства, мисли и случки.

Нещата вървяха добре, даже много добре и обещаващо. До толкова, че без да се замисля, уверено влязох в общ бизнес с нея. Вярно, с едно на ум, защото не е случайна приказката за орташката работа, но все пак – винаги съм била убедена, че точно тя няма да ме подведе. И, може би противно на очакванията на незапознатите отблизо – не го и направи. С фирмата всичко е ок, за сега. Проблемите ни се оказаха от съвсем друго естество. Прозаично и клиширано – между нас застана мъж. Но не, не става дума за един и същи мъж, който двете да искаме и да не можем да разделим. С това се справяхме добре, като проявявахме лоялност и едната се отказваше от него в полза на другата. Става дума за мъжа, който аз вече съвсем откровено не желая в живота си, и който тя ненавиждаше дълго време, заради това, което той правеше с мен. Не говореше с него, беше го изтрила от скайпа си, не я интересуваше въобще, мислеше го за посредствен и тесногръд. Той също не я харесваше, не му беше интересна, наричаше я кучка и не желаеше да си общуват. Ако се налагаше нещо да си кажат, аз им бях посредник (освен, ако и това не е било поредната постановка, разигравана пред мен).

Всичко това – докато се разделих с него. Каква беше изненадата ми, когато от случайно или нарочно изпуснати половинчати реплики и оскъдни признания разбрах, че всъщност те двамата  пак поддържат връзка и нещата не опират само до минимално необходимото общуване (защото тя има интерес да изцеди едни статии от него), а се простират доста отвъд него. Задълбочавайки се, очевидно. Започнали са буквално веднага след раздялата ни. След тези ми открития странното ú нежелание да отговаря на някои мои въпроси, свързани с него, нелепото оправдание, че не разбира какво, защо и как се случва във фейсбук, внезапно придобиха смисъл. И никой не може да ме убеди, че тя умишлено е скривала по-голямата част от нещата единствено с цел да ме предпази – от и аз не знам какво.

Попитаха ме ревнувам ли. Не, по дяволите, не е това. Никой ли не разбира?! Не ме е еня за онзи, с всеки изминал ден все повече ми е все тая, ако ще и да изчука някоя коза на площада и да го предава онлайн на живо. Тя е тази, която ме нарани и предаде в случая. Аз ú се доверих, тя ми се изсмя, а той просто постигна целите си – доказа, че много лесно може да ни манипулира и да ни раздели. Дълго стоях втрещена и мислих – защо го прави тя, след като чудесно знае, от самото начало, че на мен не би ми било приятно да поддържа връзка с него, защото това само ми пречи да го забравя напълно. Само заради егото си, за да докаже на мен и света, че може да прави каквото си иска, независимо от всичко? Опитваше се да ме убеди, че не ми влиза в работата, че нямам право да казвам на хората с кого да общуват… Само че аз на никого нищо не съм казвала, просто я уведомих как бих се чувствала от това. Има известна разлика, нали? Но на нея очевидно въобще не ú пука дали действията ú ме нараняват или не. Дори успя да изнамери някъде в думите ми ултиматум (wtf?!), докато правехме сеир на слисаните ни общи познати.

С това нещата за мен приключиха. Мой ред стана да избера да не замърсявам личното си пространство с нежелани емоции… и личности… независимо от всичко. Тя остава само и единствено мой съдружник във фирмата, с когото ща, не ща, трябва да имам вземане-даване по служебните въпроси. Приех го, и понеже съм все пак коректен, възпитан и културен човек (за разлика от някои, които с едно пращане на майната си те изтриват от живота си, а след това на живо те посрещат с усмивка и любезности, все едно нищо не е било), аз продължих да се държа с нея като с останалите си познати – дружелюбно, но все пак резервирано, е с няколко идеи по-хладно от нормалното и с ясна граница там някъде между нас. И реших вече да спра да ú позволявам да ме прави на глупачка.

Да, Брут си остава Брут – винаги край теб, с нож под ръка.

П.п. Написаното тук не е за да каже това, което не ú казвам там (където и да е това там). Просто имах нужда да го излея от себе си, за да мога по-лесно да продължа нататък, без да ме разяжда отвътре. По същата причина коментарите към този пост са забранени.

П.п.п. Може би някой ще се сети да попита: „А какво стана с приятел №1?“ Това и аз не знам. Там комуникацията внезапно прекъсна преди почти два месеца, за което имам подозрение, че пряка или косвена причина се явява отново същият този мъж. Майната му, щом това е в състояние да прекрати едно повече от 20 годишно приятелство… Но май не е само това, нещата там се печаха от няколко години. Приемам, че просто е дошъл моментът.

[wp:svejo-net]