По малко за ревността, толерантността и компромисите

Тези дни ме разпитваха за ревността. Дали ревнувам, от кого ревнувам, защо ревнувам, бих ли ревнувала в еди-каква си ситуация… Въобще пълен анализ на ревността ми.  Съвсем не се замислям и абсолютно прямо си отговарям – да, ревнувам, да, от всички бивши, настоящи и бъдещи „заплахи“. Както вече съм констатирала – най-вероятно се дължи на ниско самочувствие. Колкото и да се опитвам да поддържам егото си на висота, самочувствието ми си остава под средния минимум, добре поне, че вече не е така близо до критичния, както е било преди години.

Наскоро ревността ми беше поставена на изпитание – наложи ми се да имам близка среща от трети вид с последната бивша на настоящия ми. И то точно, когато разправях наляво и надясно, как нещо ми е станало и този път не ревнувам от никоя. Оказа се зле прикрито. И не само това, а мисълта за предстоящото преживяване ми спихна половината ден и финала на вечерта. А бях предупредила – ще стане точно така, познавам се достатъчно. Лошото е, че като резултат, в мен се зародиха разни размисли, чиято сериозна съдбоносност никак не ми допада.

Всъщност, тези решаващи мисли не са свързани конкретно с ревността, тя се яви по-скоро като катализатор. Провокира нас да покажем скритите си грозни черти. А те ме накараха да се чудя дали все още искам да живея с този човек. Отговорът беше прекалено плашещ, но неизбежен – не, не и по този начин. Никой не би трябвало да причинява това на другите. И аз няма да го допусна втори път. Компромисите са едно, но не е правилно никой да иска от другите да се променят. Ако си с някого, значи си го харесал такъв, какъвто е, още в началото. Ако искаш от него да се промени и да стане друг човек – тогава защо въобще сте заедно?! Да не споменавам, че искрено вярвам, че хората не могат да се променят по поръчка. Дори и да се опитат, ще минат дни, седмици, месеци и постепенно пак ще станат такива, каквито са били. Тук идва мястото на компромиса – или приемаш човека такъв, какъвто е, с всичките му особености, които смяташ за недостатъци, или всеки да си хваща пътя.

Но да се върна на ревността. Нормално ли е, когато един мъж знае от кого и защо ревнуваш, да прави така, че вместо да успокоява ревността ти, да я засилва? Като например планирайки да си покани въпросната особа на гости с преспиване докато те няма?! Върви обяснявай после, че ревността ти няма логично обяснение; че няма значение това, че вярваш, че нищо няма да се случи и че няма от какво да се притесняваш; че това чувсто не е нещо, което можеш да контролираш… Дори и да успея да подтисна външните прояви, тя си е там, стаена подло в някой ъгъл, разяждаща ме отвътре и бореща се с желанието ми да продължа да бъда широко скроена жена, която не държи сметка на мъжа си с кого се вижда и какво прави.

В края на краищата сме големи хора. Аз съм заявила недвусмислено как се чувствам. Оттам нататък другият решава как да постъпи и кои са приоритетите му. Няма да е краят на света. И без това сравнително успешно преборихме другите конфликти и животът ни заедно пак е на дневен ред. Аз няма да се променя, но в замяна не искам и той да се променя. Нека се обичаме такива, каквито сме, тогава ще знам и че няма място за ревност между нас. Тук идва мястото на компромисите, ако се налагат. Но докато си намираме кусури, това ще означава, че там някъде има някой по-идеален човек, който ще продължава да бъде дебнеща заплаха. Мисля, че никой няма нужда от това.

[wp:svejo-net]