Ето, че днес реших все пак да си тегля оная, дългата и мазната, да си пикая на фасона и да пусна истината за Истината. Достигнах до момента с *бал съм го, да става каквото ще. И така – ето я и нея. Знам я. И не ми харесва. За това гледам да не я признавам гласно. Но явно вече се налага. Истината обяснява егоизма ми. Или поне така си мисля. Истината… е някъде там… може би?
Истината е, че имам ниско самочувствие, което се нуждае от внимание и това винаги е било така. Истина е, че хубавите ябълки прасетата ги ядат – такава беше първата ми сериозна връзка. И втората. Но именно заради комплексите ми тези връзки за мен баха върхът на сладоледа. Тогава. Вече не, и слава Богу. Но те оставиха траен отпечатък и не съжалявам за тях. Съжалявам единствено за пропилени златни години. Както и да е, не става дума за тях.
Става дума за това, че аз все още имам нужда да чувствам нечия обич, нечие обожание. Срамувам се да го призная, но това е Истината. И фактът, че вече не обожават само мен не ми харесва. Направо изпадам в паника. Искам да чувствам, че съм само аз, имам нужда от това, то ме захранва. По стечение на обстоятелствата моята брачна половинка ми е по-скоро приятел и партньор в живота, отколкото някой, който да ме обожава и да вдига самочувствието ми. Преди има-няма 2 години намерих човек, за когото съм всичко. Беше взаимно. Надявам се все още да е. Най-накрая някой, който да работи над самочувствието ми. Някой, за когото съм №1 във всяка една област. Е, кажете ми, как се дели първото място с друг? Облада ме страх. Страх да не ме детронират. И именно този страх породи зверската егоистична ревност.
Знам много добре как е правилно да постъпя. Дори направих жалък неуспешен опит. Но не можах да се разделя с първото място. Не и доброволно. Егоизмът ми се оказа по-голям от доблестта. Ама то кой въобще е казал, че имам доблест, морал, или каквото и да е друго благородно качество? Неееее, никак даже. Всъщност, съвсем несправедливо заемам това първо място. Още повече ме очерня и фактът, че го съзнавам, но не правя нищо за да го променя. Заради ниско самочувствие вероятно… Дали то е само оправдание или е истинска причина? Нормално ли е жаждата ми за внимание да заглушава разума? Че кой друг освен жалките мижитурки, търсещи внимание и съчувствие ще стигнe до там, че да обърнe сърцето си с хастара навън и да го проснe да съхне насред мегдана на мрежата? Има над какво да разсъждавам, струва ми се.
1 Trackback or Pingback
[…] интерес към мен като жена. За човек с комплекси и ниско самочувствие той ми се видя като единствения мъж в света. Освен […]