След дълго емоционално лутане от едната крайност в другата, най-накрая изпаднах в апатия. Явно защитна реакция на организма, който взе да не издържа на толкова глад, бой и стриганье. И сега всичко е вдигане на рамене, „все тая“, „не ми пука“ и „не ме занимавай“.
И най-после ми е едно такова спокойно и безметежно. Абе не ми пука, както казах. От нищо и от никого. За нищо и за никого. Не ми пука дали ме боли, дали ще нараня, дали ще ям, не ми пука дори за така чаканото предстоящо пътуване. Не ми пука дали някой ме съди, дали ще се издъня в работата, дали ще имам деца, дали ще се напия като един или като два казака, дали който не трябва ще разбере каквото (не) трябва.
Това обаче ме подмлади, да ви кажа. Върна ме в средата на тинейджърските ми години, когато бях един вечно намусен, мразещ живота си средностатистически тийн, на когото всички са му криви. Лошото е, че обичам да се смея, а скоро не ми се е случвало.
Другото лошо е, че с тая всеобхватна апатия съм на път да съсипя малкото останало от връзката с любовта на живота ми. Но аз отдавна предрекох, че рано или късно ще стане така. Виждам го, знам го, но не мога да се спра, докато не унищожа всичко. 
И третото лошо е, че ме избива на агресия. То много не се връзва с апатията, но когато някой много упорито се опитва да ме извади от нея, се сблъсква с моята агресия. За това може би допринася и сексуалната диета, на която отново ме подлага половинката докато аз в това време съм като мартенски котарак. 
Факт е, че се изпокарах де с когото мога, а и се улавям, че взех доста лесно да раздавам не много нежни юмруци. Толкова много ли искам – просто малко секс и после всички да ме оставят насаме с мировата ми скръб.
