Ей, като децата сме! Ама и аз – хем мразя такива номера, хем съм първа писта да ги въртя. Задълбавам до там, че накрая не помня защо го правя, но е въпрос на чест и на инат да продължавам.
Сега го играя обидена. Ама защо, като сама сложих края, а и вината ми никак не е малко – никой не знае. След първоначалния афектиран порив да го изтрия отвсякъде (спрях се, слава Богу!), се скрих, общувам с него косвено чрез този блог и чрез настроенията в скайпа. Първо му се скрих в месинджъра, после реших, че е все тая и се показах, но след опита му да си говори с мен пак се скрих. Той ми прати послание в настроението си, аз му отвърнах доста грубо. Той май се отказа. Аз съжалих. Всичко това е глупаво и детско. Пуста гордост! Явява се когато най-малко ми трябва. Не мисля повече да се крия. Това ще е първата стъпка. Е, може и последна да си остане, кой знае.
Не минава свободна минута без да ми налетят тягостни мисли. Добре, че тия дни не остава много празно време. Хем ми се иска да поговорим, да обсъдим нещата, хем не искам като латерна да въртим едно и също за кой ли път. Мечтая да чуя как всъщност ме е излъгал, като крайна мярка за да ме отблъсне, че никога не е спирал да ме обича, така както в началото… Но вече казах, че не мога да се моля за любов… а толкова ми се иска! Не желая кръпки, предпочитам да ходя гола. Защо е толкова трудно просто да махна с ръка… Ти си там. А аз къде съм?
