Безличие сред милиони лица

Най-накрая дойде моментът и аз да поплюя по Фейсбук. Много отдавна се въздържам – първо, защото не можех да говоря от първа ръка, после – защото ми се струваше лицемерно да го правя, след като го ползвам, макар и за косвена финансова изгода.

Много мои близки са затънали в блатото му – кои повече, кои по-малко. Един от най-близките ми се оказа затънал до върха на зелените си уши, същият той се опита да подкопае омразата ми, като предрече, че до месец ще стане така, че аз да си направя собствен профил. Нищо такова, разбира се, не се случи. Но признавам, че 2-3 пъти се изкуших леко.

Покрай пускането на онлайн магазина ни за бижута Нота Бене (http://notabenebijou.com/), се наложи да се регистрираме и в така омразния и на трите ни Фейсбук – единствено с цел популяризация и безплатна реклама. В началото всяка се опитваше да пробута на другата поддържането на профила и страницата живи, после решихме да се редуваме… С времето опознахме механизмите на работа, макар все още да имаме доста неясноти, свикнахме да се мотаем вътре и дори ставахме все по-лично ангажирани. Профилът ни стана почти съвсем личен, когато kathryn се предаде и си направи собствен, а аз останах основен „оператор“ на „служебния“.

Колкото повече време минаваше, толкова повече затъвах и аз в блатото. Харесвах, споделях, коментирах… все неща, нямащи нищо общо с магазина ни, ама уж, нали, да сме интересни. Постепенно сайтът се превърна в основно средство за общуване дори с най-близките ми приятели, да не говорим за любовта ми, който си лази в блатото с кеф и желание. Изтриването на месинджъра от телефона му преди време, се беше обезмислило, понеже неговите функции сега се изпълняват от чата на Фейсбук. По цял ден между нас хвърчат линкове, снимки, думи… Нищо по-различно от преди, освен така омразната за мен среда.

Същевременно не спирах да се отвращавам от масовата тъпота на хората, без дори да си давам сметка, че вероятно в нечии очи и аз изглеждам същата. Нагледах се на стотици „мъдри“ статуси и цитати, величаения на „любимите“ ми автори и политици, на масови, почти истерични харесвания на тъпоумни карикатури и клипове, научих наизуст безбройните циркулиращи от месеци едни и същи снимки, вицове, сензационни „новини“, изречения, разкриващи под секрет истината за живота, вселената и всичко останало (не, според тях отговорът не е 42). С няколко думи – напълних главата си с купища ненужна информация. Замърсих предишното си неведомо съществуване с толкова много помия. Само за да открия, че милиони хора харесват и споделят съвсем еднакви неща. Никой с нищо не се откроява. Всички са еднакви – фейсбук зомбита, неспособни да мислят самостоятелно. Или поне недемонстриращи го по никакъв начин.

И тогава се появи решението – толкова очевадно! Време е отново да започна да мразя фейсбук… отстрани. Прехвърлям цялото бреме/удоволствие от поддържането на страницата и профила на kathryn. Тя ще ми прости, някой ден. Надявам се. Аз вероятно ще се върна, понеже познавам слабия си ангел. А и скоро трябва да пусна реклама там. Но за сега ще се насладя на мозъчната си почивка. Току-виж свърша и нещо полезно през това време.

П.п. Признавам, решението го взех преди няколко часа, когато изтрих всички удобни линкове и шорткъти на един клик разстояние. Сега трябва да го пиша в Гугъл, а това си е усилие, което моят мързел трябва да преодолее. Но се наложи да го направя, за да вградя линковете в статията. Честно, направо ме беше гнус!

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!