Липсва ми. Усещането да си влюбен, да пърхат пеперуди в стомаха ти, да подскача сърцето ти всеки път, когато си помислиш за любимия, да тръпнеш в очакване на среща с него, да бленуваш за прегръдката му, да мечтаеш за целувката му, да не спираш да мислиш за него. Липсва ми. Да срещам обожание в погледа му, да не съществува никой друг в целия свят, освен нас двамата, да гледам през розови очила, да не мога да скрия усмивката си, докато вървя по улиците. Липсва ми. Да съм желана, да търсят близостта ми, да ме прегръщат без причина.
А още повече ми липсва флиртът. Тръпката докато се усуквате като котараци. Въображението, което работи на пълни обороти и реди картини пред затворените ти очи. Сладкото притеснение, когато сте заедно. Реденето на остроумни реплики. Пращенето на електричество във въздуха. Първото докосване. Първата прегръдка. Първата целувка. Първото виждане голи. Първото правене на любов. Първото събуждане заедно. Бездънното пропадане в кладенеца на влюбването. Изгарящата страст. Мазохистичната болка.
Скоро не съм била влюбена. Не съм и флиртувала. Липсва ми това. Рутинната обич в къщи е константна, но аз искам несигурност и тръпка. Адреналин. Живот.
[wp:svejo-net]
рутинната обич вкъщи превръща хората в предмети. и половинката започва да те приема като даденост.
а защо не пробваш да внесеш несигурност в къщната обич? :))
И на мен отдавна ми липсва пеперудите, тръпката да опознаеш някои, играта на ти гониш…