Укротяване на опърничавата – неуспешно

Знам си аз, че няма никакъв смисъл да правя опити да се променям заради някого, особено мъж, но като мине повечко време от предния път, решавам, че може пък да се получи. Да бе, да! Трети опит – неуспешен. Но пък издържах цял месец, опитът дори беше започнал да прилича на успешен. Всъщност, този път вината за несполуката не беше моя. Наистина имах желание да се харесам. Дори предложението за операция „Укротяване на опърничавата“ беше изцяло мое. До толкова клекнах, че предложих сама да се укротявам, само и само да не създам трудности. Но знаете, че когато няма стимул, в един момент се чудиш защо продължаваш да го правиш? А стимул не просто липсваше, а дори имаше отрицателен, който да прави нещата още по-тежки. Въпреки това с някакви титанични усилия аз продължавах да се стискам и да се усмихвам. Докато спрях да виждам смисъл.

Регресът във връзката ни продължаваше толкова главоломно, че изходът беше само един – логичен. И понеже не понасям виртуалното обсъждане на важните неща от живота, нито дори телефонното, онзи ден сутринта след работа просто си взех шапката и стопирах до София. Дори и опитът ми за изненада, гарнирана с плаха надежда за различен развой на събитията, се оказа куц и само влоши нещата. Всъщност, просто ускори края. Бяха ни необходими точно две изречения, за да приключим с целия фарс и да изпитаме облекчение. Толкова ни олекна, че чак ми стана хубаво и ми се прииска пак да сме заедно.

И така – официално е! Скъсахме. Свърши най-бързата и силна любов, която бях изпитвала до сега. Изгоря като тлъст молец на пламък от свещ – ефектно и бързо, най-вече безвъзвратно. Не се изненадах особено, въпреки че никак не беше този развой на събитията, за който мечтаех. Най-малкото, не бях подготвена за резкия преход – от рая скочих право в ада, без дори да разбера къде остана чистилището. Развръзката беше точно толкова крайна, колкото и цялата връзка. През деня бях в невероятно добро настроение, влязла в серия да бълвам шега след майтап, по време на едно неочаквано добро пътуване, макар и много бавно. Вечерта сложих край, признавайки и пред самата себе си, че любовта си е отишла. Онзи поглед, с който ми отвори вратата, тази неприязън, която видях… Това стопи и последните остатъци от нея. Сърцето ми остана пусто и студено. Изпариха се и последните надежди за една неангажираща връзка с епизодичен, но за сметка на това невероятен секс. Дори не се докоснахме.

Преди години бях се зачудила кой вариант е по-желан – да имаш бурна любов, която да е толкова гореща, че сама себе си да превърне в пепел или да обичаш плавно и умерено, но пък да тлееш цял живот. Тогава бях убедена, че искам първото, независимо от последствията. Днес обаче съм на мнение, че цената може да бъде прекалено висока. Мечтаех да ми се случи точно това, което стана. Сега съжалявам. Съжалявам не за любовта, не за невероятните чувства, които изпитвахме през първите месец-два, а за всичко, което се случи след това. За гротескното израждане на чувствата. За това, че потъпках убежденията си и допуснах да бъда унизена дори в собствените си очи. За това, че изпитах огромно разочарование от човек, на когото разчитах да ми е опора. И сега, когато имам най-голяма нужда от такава – няма никого до мен.

Егоистът в мен се радва, че не можах да бъда укротена, а се отърсих от раболепниченето, изправих глава и вече не се чувствам безпомощно зависима от никого. Романтикът съжалява за пропуснатите мигове на щастие, неслучилото се общо бъдеще и за горчивия край. А аз съжалявам просто, че загубих любим човек.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!