Докато се опитвах да задържа с телбод разпадащите се части от нашата връзка, няколко пъти пробвах да облека в думи всички блуждаещи мисли, които бръмчаха в главата ми. И понеже най-добре се изразявам писмено, писах. Първото писмо написах на ръка (обичам да пиша на ръка), в дните между Коледа и Нова година. Второто писах преди няколко дни, в нощта преди Бавното пътуване. И двете останаха недовършени и непрочетени. За това ги пускам тук, макар да знам, че точно който трябва едва ли ще ги прочете. Но поне шансът това да се случи е по-голям, отколкото ако никога не ги споделя и задържа всичко в себе си. А то е като торба с лайна – не ги искам в мен!
Здравей, слънце,
От няколко дни обмислям това писмо и мисля, че най-накрая му дойде времето. Много ми е трудно да си избера край, от който да започна. Може би първо трябва да кажа, че те обичам. От самото начало до сега, обичам те, дори и в моментите, когато ми е идвало да те убия. Добре де, не да те убия, а просто да те мразя.
Наистина не проумявам кое толкова те дразни в мен. Наречи ме тъпа, недосетлива, несхващаща, но това е фактът – не разбирам с какво чак толкова те нервирам. Аз съм каквато съм. Каквато бях и преди 4 месеца. Каквато уж ме хареса отначало. Защо, защо, по дяволите, се оказах такъв трън в нашата връзка?!
Опитах да се променя, да бъда такава, каквато ме искаш. Наруших всичките си принципи, пиках на егото си и вдигнах лапи пред теб. Каква полза, след като всичко това само нарани мен, без да има какъвто и да е положителен ефект върху теб? Ти си остана кисел и начумерен, обиждащ ме дори без да го съзнаваш.
Да, слънце, обиждат ме някои твои коментари и забележки. Нараняват ме, по-точно. Нараняват ме дълбоко, понеже те обичам. Ако не ми дремеше за теб, щеше да ми е все тая какво мислиш и говориш за мен. Само че нещата не стоят така. Любовта ми ме прави ужасно уязвима дори и към най-малки и наглед незначителни неща. Чувствам се отвратително заради това, че ти си мислиш, убеден си дори, че те правя нещастен. Нямаш представа колко ме боли. А и това, че считаш едва ли не всяко мое действие за проблем за теб… просто ме убива!
Не съм спряла да мисля за тези неща. Дни наред ме терзаят. Още не мога да си обясня как цял месец, след като се опита да скъсаш с мен, всичко беше цветя и рози, продължавахме да градим общи планове за бъдещето, а изведнъж всичко се срина и настана мрак в отношенията ни.
Зарежи психологията, очите ти говорят. Не виждам вече в тях онова обожание, с което ме гледаше в началото. Често пъти не откривам дори и простичката любов, а вместо това виждам една досада, едно желание да те оставя на мира. Всъщност, това, което най-много ме наранява, е точно облекчението, което виждам, когато си тръгвам, нежеланието да бъдеш с мен повече от минимално необходимото, досадата и нервността, които те обземат, когато въпреки всичко остана при теб. Вярно, не отричам, че има моменти, в които ме караш да вярвам, че ме обичаш и желаеш. Но те стават все по-редки и кратки. По-скоро проблясъци…
Нямаш представа какво ми струва да се преструвам, че не виждам всичко това, че съм щастлива и всичко между нас е наред. Понякога успявам, понякога не. Тогава ти се изнервяш още повече от мен. Но, слънце, аз не съм кукла на конци. Не мога да се усмихвам по поръчка, не мога да го играя весела, когато отвътре ме боли.
Мисля, мисля и все се връщам на „проблемите“, които виждаш в мен. Наистина не подозирах, че чак толкова те изнервям. И то точно, когато си мислех, че отношенията ни се изглаждат все повече и заприличват на истинско семейно съжителство – такова, каквото си мислех, че и двамата искаме. Вместо това излезе, че нямаме никакъв шанс заедно – според теб, а вече и според мен. До толкова ли си свикнал да си сам и свободен или аз наистина имам толкова ужасен характер? Но знаеш ли, характерът, или по-точно неговите проявления, които ти виждаш, са в резултат на твоето отношение към мен. На всеки удар, който ми нанасяш, аз реагирам съвсем първосигнално и безконтролно. Казах ти повече от веднъж – докато ме обичаш и желаеш – и аз го правя, с огромно удоволствие при това. В момента, в който ме нараниш, обаче, и аз се обръщам срещу теб. Не е напук, просто това ми е съвсем натуралната реакция, без намек за мисъл. Повечето пъти след това съжалявам.
А какво стана с уверенията, които раздаваше наляво и надясно за това колко ме обичаш и как ще се бориш за мен? Какво се случи с общите ни планове? Защо вече не ме смяташ за специална и различна от другите? Защо се превърнах в тежест за теб? И колко пъти ще се отмяташ от думите си, че вината не е в мен?
И ти, слънце, имаш много кусури. Големи трески за дялане, които обаче аз не смятам за кой знае какъв проблем. Това са дребни битови неща, които нямат никакво значение, поне за сега. Само че за разлика от теб, аз ги загърбвам и не им отдавам значение, а ти се самонавиваш колко ужасни са тези неща, когато ги правя аз.
Похвалих се на всички с теб, понеже бях толкова убедена, че нещата, които казваш, ще се случат. Бях готова да захвърля всичко на момента, само и само да бъда с теб, вярвайки, че ти ще сбъднеш мечтите ми. И после мехурът се спука.
[wp:svejo-net]
2 thoughts on “Post mortem – Неизпратено писмо 1”
Comments are closed.