Кръстопът или е още много рано?

Прекарах един страхотен ден и една още по-страхотна вечер. С един страхотен, любим човек. Нощта не беше чак толкова страхотна, понеже не изневерих на себе си и отново не можах да спя добре. След като не издържах и станах малко след 4 часа сутринта, седнах да мисля. Да, онзи вреден навик.

Вечерта, под звездите, пред чинията с ароматно телешко, с чаша вино в ръка, получих нещо, което наивният ми и недосетлив, въобще не схващащ намеци мозък, определи като предложение. Няма да излъжа, като кажа че бях много, много поласкана, но в същото време се втрещих. Какво да правя? Какво да кажа? Какво ще стане? Какво искам? Защо, по дяволите, е толкова хубаво и толкова сложно?!

Мразя да правя избори. Избих си вече страха да не настина, но този да не се мина остана. За това искам всичко едновременно. Но не винаги може да се получи, даже повечето пъти въобще не може. Преди години трябваше да избирам между адреналина и добрите гени, между екстремния и лесния живот. Писах списък, броих и смятах, понеже явно не можеше да реша по друг начин. Оттогава минаха 12 относително щастливи години и макар, през повечето време да бях убедена, че съм направила правилния избор, никога не съм спирала мъничко да съжалявам за него.

И ето сега, пак съм на кръстопътя. Седнала съм на средата му и се чудя. Чудя се не просто какво да избера, а дали въобще се налага да правя избор. Всичко се случи главоломно бързо и аз не мога да се отърся от чувството, че нищо от това не е истинско. В същото време непрекъснато получавам уверения и доказателства, ощипвания, които ми показват, че не сънувам с отворени очи. Опитвам се да игнорирам чувствата, за да разгледам ситуацията обективно, отстрани. През повечето време не ми се получава. А коментарите на всички, гледащи сеира ми, въобще не ме улесняват. Чудя се само аз ли съм сляпа и не виждам нещата като тях или просто това е плод на упоритата ми подсъзнателна съпротива да призная пред себе си, че всичко е истина.

Обичам го, тук поне не изпитвам и капка съмнение. Обичам и законния, по друг начин – тихо, кротко и равномерно. Страх ме е обаче, че колкото по-бурна е любовта, толкова по-бързо ще прегори, а аз нямам представа какво ще остане след това. За това и мисля, че още е рано да правя какъвто и да е избор. Не го познавам достатъчно, за да предположа какво се крие зад тази безумна, изгаряща любов. Не знам как се живее с него. Не знам до колко е склонен да се съобразява с безбройните ми капризи. Не знам дали когато филтърът на любовта вече го няма, недостатъците ми няма да му дойдат в повече. Преживяла съм достатъчно, за да се науча да бъда егоист и да искам другите да се съобразяват с мен, вместо аз с тях. Чудесно знам, че никак не са много хората, готови да се подложат на това. Сега имам един такъв. Неведнъж съм казвала, че с него се живее лесно – именно заради това. Не се караме (много или често), не си пречим, не се дразним… Е, няма тръпка, няма емоции, няма любов, почти няма и секс. Само че аз свикнах с това и си мислех, че дори ме устройва. До преди месец, когато разбрах какво ми е липсвало и колко много се нуждая от него. И пак съм на кръстопътя…

[wp:svejo-net]