Така си е, през всеки февруари по известни и неизвестни места, най-вече католически, се организират карнавали. Пъстри, шумни, забавни, мистични, провокативни – всякакви. Започват няколко дни преди това и завършват на Сирни заговезни – винаги в Мазния вторник (Mardi gras). Емблематичните карнавали по света са тези във Венеция, Рио де Жанейро и Ню Орлеанс. За мен този във Венеция е някак по-сериозен, именно мистичният, където всеки може да се маскира и да бъде някой друг за времето на карнавала. А тези в Рио и Ню Орлеанс са по-показни и подчертано веселяшки, с денонощни шумни танци на пъстри полуголи тела. (още…)
Tag: Лисабон
Eто и последната написана част за Лисабон. Надявам се да не остане последното за Португалия, дано в един прекрасен момент спре да ме мързи да пиша.
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
[twitter-button]
Днес си тръгваме от Лисабон. Чета и препрочитам, и разглеждам старите снимки, понеже този път почти не ни остана време за града.
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
[twitter-button]
Така и не довърших разказа от по-предното ми идване в Португалия. Сега пак сме тук и понеже така и така ме мързи да пиша наново, поне да си припомня старото
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
[twitter-button]
Преди години една позната ми каза прозрително, че на изток от нас хлябът става все по-вкусен, а на запад все по-блудкав. Не знам дали е истина, въпреки, че съм склонна да вярвам, на базата на малкото експерименти, които съм правила по темата. Въпреки, че италианският хляб не е за пренебрегване, френският също… Но пък арабските питки… И пърженият китайски хляб… (още…)
Два часът е. Всичко е спокойно. Дори прекалено. Отсреща два прозореца светят под наполовина спуснатите щори. Може би и други има, но не става ясно именно заради щорите. Тук дори и през деня повечето прозорци са с плътно спуснати външни ролетни щори. Не ги разбирам тези хора, как може да живеят като прилепи?! Аз дори и нощем не мога да издържам на съвсем тъмно, какво остава за денем. (още…)
Ще започна с уточнението, че тази статийка я писах докато летях в самолета в събота (27.02 2010), по време на бурята с нежно женско име Синтия, която овърша цяла западна Европа, едва няколко часа след земетресението в Чили, но за него чух ден по-късно (аз и за Хаитянското разбрах след 3 дни). Всъщност, пишейки, от всички скорошни катаклизми бях наясно само с бедствието на о-в Мадейра… (още…)
Обвиниха ме, че напоследък не пиша толкова редовно, колкото преди. Не е вярно, пиша. Ама не публикувам Натрупах сума ти недовършени чернови, а имам и още няколко идеи, които в най-неподходящи моменти профучават през главата ми, без да оставят трайна следа. Но все някакви по-важни неща ми изникват и дописването остава на заден план. (още…)
Белем е квартал на Лисабон, разположен край реката, в който се намират разни интересни местенца като например дворец, огромен манастир, куп музеи, 2 ботанически градини и т.н. Там времето сякаш е спряло преди десетки години, животът е спокоен, като изключим шматкащите се тук-там туристи. Бяхме там през уикенда, в следствие на което навсякъде намазах от входните такси, понеже със студентската карта ме пускаха без пари. Първата спирка беше Музеят на каляските. Колко ли ги е друсало по калдъръмите…
За останалите манджи да кажа – любимото им е бакаляо – сушено и безумно солено филе от риба треска, което след изкисване готвят с какво ли не, включително с ориз или макарони. Но не е лошо. Странното е, че въпреки колониалната история, не използват почти никакви подправки, да не кажа съвсем никакви, дори и сол. Разцепихме се да ядем на корем на т.нар. им бюфети. Плащаш 3-10 евро (в зависимост от мястото) и трупаш колкото можеш по чиниите. Като манджите не са някакви гадории, напротив – яко мръвка във всякакви варианти – агнешки котлети, свинско джоланче, телешки филета, риби, сирена, предястия, манджи, супи, панирани банани, абе каквото ти душа сака. Имат и доста силно влияние от бразилската кухня, дори ядохме в бразилски ресторант, обслужвани от автентични бразилци. Които се познават по ръста – португалците са доста ниска нация, за разлика от двуметровите бразилейроси.
За сградите да кажа – много интересни стари къщи, често облицовани с „ажулейос” – фаянсови плочки като за баня, но с различни цветни мотиви, много пъти даже с цели картини. Много ефектно и интересно, за това е леко странно да видиш, че не малко от тези къщи, дори и в центъра на града, стоят с изгнили дограми, където прозорците не са заковани или по-често зазидани, а по думите на майка ми, която ги е разглеждала в търсене на квартира – вътре страшно западнали, със скърцащи прогнили дюшемета, мухъл и т.н. Масово се продават или дават под наем на безумни цени. А да имаш балкон или още повече – градинка, за Лисабон си е истинско богатство, което многократно качва цената.
Ааа, за Лисабон ли питате? Откъде ли да започна. Не, че има кой знае колко да кажа. Ако трябва с няколко думи – доста близък до някои големи български градове, което го прави много лесен за адаптация. Внушителни, но западнали сгради, боклуци по улиците, негри, цигани и кучешка продукция по тротоарите, размятани от вятъра хартии и найлони. Не знам дали е град на страстите (май по-скоро не), но определено е град на контрастите.