Знаете рекламата – дяволицата ръчка – „Харчи!“ – а ангелицата се тюхка – „Пести!“. Та и мойта работа така. Само дето в мен преобладава дяволчето, ангелът ми е слаб и се явява само колкото да внесе шизофренен смут в душата ми.
Греховете ми не се броят на пръсти, напоследък прибавих и още. Притеснителното е, че дори и не изпитах вина за тях. Знам, че трябва да я има тая вина, но просто не я усещам. Само там някъде отзад, по́ към малкия мозък, има нещо като сърбеж щом си помисля за това, което предизвиках в ангелската главица. Този вихър от вина, свян, съжаление за стореното, обърканост, безпомощност, чувство за безизходица, желание просто да изчезнеш от света… А в същото време мен не ме е еня, че се опитвам и понякога дори успявам да разбия чуждите ценностни системи.
Пак е имало размисли, пак на кантара са били плътското удоволствие и желание от една страна и угризенията и съжалението от друга. Само че като ме няма да ръчкам с вилата, повече е натежал ореолът. И сега отново има „не може“, „не бива“, „не трябва“, „не е правилно“, „грях е“. Обаче рогатият в мен не може да приеме, че е възможно да си бъдем само приятели. Опитах, наистина. Видях се колко мога да изтрая – нищожно малко, сравнено с вечността. Просто за мен опцията загърбване на плътското желание не съществува.
Наивно или не, но аз все още вярвам в любовта. Вярвам, че тя е чисто и красиво чувство, както и сексът, когато е част от нея. Но когато има някакво съмнение в тази чистота, всичко се изражда и става долно и пошло. Така именно го чувствам, когато настоявам за неща, които ангелът отрича и в които не иска да се забърква. Но аз мога само така да обичам, въпреки че знам, че това е неприемливо от гледна точка на греховността.
Тъжно ми стана, като разбрах, че през цялото време се е отчитал не само извършеният грях, а и този, който дори не е излизал от мислите. Много библейско взе да ми идва вече. Прекален светец и Богу не е драг, са казали хората, пък не знам… Предполагам, че не е правилно да не се съобразявам с вижданията на другите относно „Що е то грехът и има ли почва у нас?“, но мисля, че тези конкретни разбирания, за които говоря през цялото време, са малко крайни за нашето време. Защото каква стана тя – дойдох, видях, а след мен се оказа потоп.
Аз съм лош съветник, винаги търся лесното, а не правилното, предпочитам приятното пред трудното… но животът е един и не е кой знае колко дълъг, ако сега не живеем, кога?! Съжалявам, но не вярвам в отвъдното. А и вятърни мелници не останаха. Поне разбрах защо жените си падат по лоши момчета. И сега зъбите пак ме болят…
А вие, драги ми Смехурковци, как мислите? Има ли място за безгрешните в този свят? Има ли един поне, който да се осмели да хвърли първото паве?
И за да се върна в ролята на рогатия…
