Морето взема своите жертви. Когато бях малка един потенциален педофил се опита да ме заинтригува като ми разказа история, според която Черно море се нарича „черно“ заради многото удавници, които е взело. Е, явно донякъде ме е заинтригувал, щом след толкова много години си спомням историята му.
Този път жертвата беше наглед съвсем нищожна, незначителна. За малко да я подмина. Една пеперуда, проснала се във водата. Дори реших, че е умряла, когато я видях да помръдва в отчаян опит да се пребори със законите на физиката и да преодолее сцеплението, което я беше залепило като гербова марка за повърхността на водата. Подхванах я леко отдолу и я извадих над водата. Мокрите и крила веднага провиснаха и залепнаха на пръста ми. Но имаше живот в нея и аз реших да си поиграя на Господ и да я спася. Понесох я над водата с идеята да изсъхне и да отлети. Малката душица обаче сигурно е била ужасена от цялото преживяване и вероятно от мен лично, защото не спираше да прави отчаяни опити да отлети. От страх да не цопне обратно във водата реших, че е по-добре да я откарам на брега. Доплувах обратно, а през това време животинката се беше вкопчила във високо вдигнатия ми пръст, очевидно вече отказала се от бягството. След 5-10 минути въртене на слънцето нежните като японска хартия крилца изсъхнаха и след известно фръцкане пред очите ми, красавицата отлетя. А аз си откраднах няколко снимки за спомен.
Замислих се защо спасяването на живота на едно насекомо ме направи много по-горда и щастлива от пускането на монета в шапката на слепеца. Дали защото осъзнавам, че една монета пролет не прави или защото върнах на една пеперуда всичко, което тя притежава? Или защото през цялото време се чудех дали не съм пеперудата, която сънува, че е човек, спасяващ пеперуда…
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
[twitter-button]
Ех, че хубаво! Вече си имам личен познат Господ.