Пир при особени обстоятелства

Никулден дойде и си отиде, но този път ще го запомня с не един, а с два провалени купона. При това единият с гръм и трясък. Преносно, слава Богу!

След като старецът оттегли поканата си за ядене и пиене с неговите приятели (за което смятам да пусна отделен пост, че и там стана една мътна и кървава), аз насочих цялата си енергия към традиционното служебно събиране по случай професионалния ни празник. Дори се наконтих с рокля, нещо, което се случва около веднъж на две години. Излязох от нас с голямата кошница – гладна, жадна и изходена, пълна само с надежди.

Понеже знам неограничените способности на моите колеги, съперничещи и на най-гладното стадо скакалци, що се отнася до храната, а за пиенето да не говорим, побързах да се явя по служба в уречения начален час. Таксито спря пред полу-затворения портал, който леко ме озадачи, дори се избъзиках дали пак няма бомба. Еми, имаше. Разбрах го около три минути по-късно, в асансьора. Не, не гръмна, студентите шушукаха. Аз обаче имах ясна цел и се отправих с твърда крачка към нея. Колегите бяха налице, храна все още имаше, пиенето беше опасно намаляло.

Седнах на софрата и в началото всичко вървеше гладко – пийване, мезване, мръсни вицове, с последващи гузни извинения към мен, като единствена дама насред десет бивши шапкаря, девет от които можеха да ми бъде поне бащи, а един със сигурност и дядо. Само десет минути след пристигането ми влезе притеснена секретарката, уведомяваща ни, че има сигнал за бомба, ние какво правим още там и ако не тръгнем, полицаите ще ни изкарат. Новината беше посрещната с пълен непукизъм, известно пренебрежение и внезапна инициативност, проявена от единствения друг млад колега, освен мен, който донесе две каски. Ако не друго, поне двама души щяха да бъдат разпознаваеми откъм темето. Около половин час след моето пристигане и кой знае колко след сигнала, се чуха и сирените на ченгетата. Вече знаехме, че глътките ни са преброени.

Пийването и мезването продължиха, сега в компанията и на старшията, който като предпазна мярка реши да ни заключи изотвътре. Така полицаите нямаше да ни намерят и ние щяхме да продължим да си ядем и пием необозпокоявани, в най-лошия случай до другия ден по обяд. При всеки шум в коридора (а те ставаха все по-редки), всички притихвахме и минавахме в режим на тишина като при потапяне на подводница близо до врага. След известно слухтене следваше наздраве и нови вицове. След малко секретарката се показа отново – стаята има две врати и никой не се беше сетил да заключи втората. Ужаси се, че сме още там, каза, че отива да се спасява поединично и изчезна. Отвън настана пълна тишина. Вече бяхме само ние, в очакване на родната полиция. Само дето никой не се притесняваше от това. Всички до един са бивши военни, с рангове доста по-високи от на повечето ченгета, които евентуално биха дошли да ни притесняват с присъствието си. Бяха се приготвили да ги наврат в миша дупка, с апломб при това.

Както винаги в подобни ситуации, адреналинът осезаемо се покачваше, настроението също. Дори се оказа, че си имаме сапьор. Жалко само, че нямаше да ни издигнат паметни плочи, освен ако някак не успеем да замаскираме факта, че сме се жертвали в името на банкета, а не на някоя по-възвишена цел. Макар че то нашето си беше геройство – правехме генерална репетиция за края на света, който ей го къде е след две седмици. Някой друг сетил ли се е да го проиграе предварително, м?

Тогава дойде обаждането по червения телефон. Ректорът лично се беше загрижил дали сме се евакуирали овреме или още сме на масата. Старшията само заповяда „Грабвайте месата, че полицията идва!“ и конвоят се понесе към хладилника. След което под строй, тил зад тил, напуснахме сградата. Последни, но пък с достойнство.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!