Добре де, от тавана. Все тая. Но на какво прилича това?! И без друго трудно се разделих с тях когато се реших най-после да ги струпам в един-два чувала и да ги качим на тавана, а те да вземат да ми ги откраднат и от там. Когато открих това побеснях, направо сълзи хвърчаха от безсилния яд, който ме обзе. Какъв идиот трябва да си, за да отмъкнеш два чувала със стари, доста употребявани и съответно поизтърбушени играчки, които нямат никаква стойност, освен сантиментална и то само за мен?!
Добре, че вече не се сещам за всички, защото ще ме хване още по-голям яд, но то ми стига да беснея и само за тези, които познавам като дланта си. Като например тази, която харесвах най-много, а и има най-голяма стойност за мен, понеже дядо ми ми я донесе от Щатите, когато бях малка, а той още пътуваше. Беше една кола, метално Ню Йоркско такси, от тези с пружина, която се навива докато ги търкаляш на място и като ги пуснеш вървят сами. Да, ама тази не беше като разните български такива, вървеше много леко и с едно приятно бръмчене. А бе въобще – беше си ми най-любимата количка. Мили спомени имам и от един пикап – Баркас, чието пластмасово покривало на каросерията все падаше. Или пък от един валяк, на който му се откачаше търкалото, докато не разтопихме остта му с един пирограф. Имах си и цял набор от лодчици (които също задължително се разглобяваха и потъваха, незнайно защо), че и един цял параход, който свиреше като го стиснеш, с които чат-пат при по-тържествени случаи се къпех във ваната.
Добре де, ще си призная, че имах и няколко кукли. Малко, но качествени. Като почти всяко соц-дете имах парцален палячо с гумено лице и дълги ръце и крака, натъпкани с дунапрен. Имах и палячо тип „неваляшка“ подобен на този на снимката, чиято куха глава беше многократно обезтелесявана и впоследствие отново залепяна към тялото. Освен това имах и две любими кукли и една дежурна по разглобяване, която вечно живееше или с откъснати крайници, или с вдлъбнати в черепа очи, или… всъщност винаги – гола. Виж, другите две бяха представителни, едната беше Маша, отново от дядо ми, този път от братския Съветски съюз. Имаше приятно за пипане гумено лице, по което чудесно се рисуваше с химикал. Другата беше Сузи, висока каубойка с ресни навсякъде и руси къси къдрици под каубойската шапка. Тя казваше „Ма-ма“ докато един ден не реших да я изкъпя. След това се наложи да я оперирам, да разглобя говорителното устройство, което имаше много интересен строеж, да го залепя отново и да го върна в гръбния и кош. Оттогава започна леко да заваля, придоби собствено мнение и говореше само когато иска. И каквото иска. Ако въобще поиска. Това леко я детронира в моята класация.
От менажерията най-много ми е мъчно за Тошко Африкански, една ужасна полуразпаднала се грозна маймунка с дървено изрисувано и лакирано лице, останала ми в наследство от детството на майка ми (една от трите оцелели играчки от нея), едно малко вълнено бяло агънце на име Бечи и една голяма твърда катерица с разкошна копринена опашка, която вече беше бая проскубана и разрошена.
Като се сетя и колко кутии с най-различни игри имах, мозайки, конструктори, фокуси… Все пак бях едно дете на мама и на тати и трябваше да се забавлявам сама по цял ден. Имах и работеща шевна машина „Pipi“, работеща каса за магазин (това май ми беше най-любимата играчка, можех да разпродам на гостуващите дечица цялата къща за чуждоземски монети), работеща полуавтоматична пералня с плоска батерия от 4.5 волта, в която си перях носните кърпи (да бе, едно време бяха от плат!)… От взлома се спасиха само пистата с електрическите състезателни колички и рулетката. А май и една управляема спортна кола с №9 на нея.
Всъщност историята се повтаря. На една и съща възраст сме били, когато и на майка ми по същия начин са отмъкнали всички складирани в мазето и пазени за мен играчки. Като малка не можех да повярвам, че това се е случило, а ето, че стана и с мен. Вече минаха години, но все още не мога да ги преживея и като се сетя, се ядосвам. Вероятно сега има много по-хубави и разнообразни играчки от моите, но това не ги прави по-малко ценни за мен, напротив – като знам, че вече не мога да намеря като тях ми става още по-криво. Добре поне, че са оставили ръчно правената дървена люлка, в която са отгледани поколения бебета в рода ни, като се започне от началото на 20-ти век и надявам се, един ден се стигне и до моите наследници…
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
[twitter-button]
