Тия дни ми се пише почивка от изтощителните любовни терзания. Ама дали? Лошото е, че почивката ми е дадена едностранно и принудително. Аз общо взето нямах избор.
Уж използвам времето за размисъл и охлаждане на страстите от последните дни, ама… не особено успешно. След купищата сълзи и сополи излезли от мен напоследък, днес поне нямам течове. Но пък мозъкът ми явно щрака повече на сухо. Сега поне разглеждам фактите малко по-методично и (уж) обективно. Но там, на заден план, леко разфокусирано, все още виждам образите на двама души гукащи си нежно, някъде далеч, далеч от мен. И аз извръщам наведена глава, понеже трима са много. Чувствам ги все по-чужди и далечни.
А сякаш беше вчера, когато си бяхме само двамата, тънещи в блажено неведение за това какво ще ни се изсипе на главата. Една целувка! Една най-обикновена целувка… френска, това беше първото, което ме вбеси. После една по една изплуваха като от зловонно блато още и още подробности. Сякаш нямаха край. Дори подозирам, че има още, просто не остана време да науча всичко. Всеки следващ детайл беше като пирон в сърцето. Аз ту го удрях на майтап, ту на сърцераздирателни тиради, ту изпадах в бяс, ту бълвах зле прикрита зад благопожеланията жлъч. Без промяна остана само болката. Неизмерима.
Какво ли правят в този миг? Дали се заливат в щастлив смях, докато аз тук се терзая? Дали се докосват, дали е имало втора ЦЕЛУВКА? Дали дупката, в която съм е само затишие пред буря или е прелюдия към доброто старо спокойствие? Ще изгрее ли дъга и в моята душа или ще се леят дъждове, ще вият ветрове, докато не се наложи евакуация? Още няколко дни, още няколко нищожни дни, а ченето ме боли…
