-Три лева.
– Ето, заповядайте.
– Благодаря, беше ми приятно.
– На мен също.
– На мен повече.
– Е, така може да спорим до утре.
– Защо не отидем да спорим някъде другаде?
– Защото много съм се наквасила и повече от това не мога да пия.
– Хайде, помислете си.
Завъртам очи към тавана, видимо мъчена от двоуменията и напиращия да излезе обратно навън джин , но накрая отсичам:
– Друг път.
– Сигурна ли сте?
– Не. Лека нощ и лека работа.

Това беше преди месец. Обаче преди години един подобен разговор с друг един бакшиш завърши по различен начин. След като се разплатихме пред блока, отидохме да си допивам в една денонощна баничарница до гарата, която по това време на денонощието продаваше всичко друго, но не и банички. Събраха се и други таксиджии, явно това си им беше сборния пункт в мъртвото време на нощта, точно преди да се отправят всеки към леглото си.

Какво ме накара този път да отклоня поканата за някоя щуротия? Дали спящата в топлите завивки половинка, до която исках да се гушна, или това, че наистина бях на предела на капацитета си, или нежеланието отново да се гмурна в тези среди, или просто това, че вече много ми се спеше? Най-вероятно последното. И напълно изключвам от списъка с възможности всякакви морални ограничения, защото просто не са ми присъщи.

Така е, познавам отблизо шофьорските среди, имам и преки наблюдения над деградиращото влияние конкретно на таксиджиите върху човека. Пред очите ми един сравнително интелигентен и възпитан човек се превърна в толкова тъпо парче, че да се чудиш дали някой не го е сменил по пътя. И още по-зле – отблизо проследих промяната в един друг, наистина интелигентен и добре възпитан човек, когото познавам от дете и който изпадна доста по-ниско от очакванията ми, въпреки че се докосваше до пагубното влияние на шофьорлъка само косвено. През годините съм виждала много хора, образовани и умни, които по една или друга причина са попаднали в мозъчната мелница на шофьорските среди. В очите им винаги се забелязва нещо като тъга, защото те осъзнават до къде са стигнали, но вече не могат да се измъкнат от водовъртежа.

Преди години в СКГТ постъпи на работа едно момче, току-що изкарал казармата, за малко не приет студент. Хванал се временно да побачка, да избута до изпитите догодина. Много ми беше симпатичен, с часове сме си говорили за какви ли не неща, включително за това как иска да скъса с гаджето, как едва я понася и т.н. Смениха се нещата при мен, мина време, срещнах го отново. Все още въртеше геврека, временното беше станало вечно, гаджето му беше станало съпруга, имаха дете (не питах в какъв ред са станали тези неща), той изглеждаше смачкан от живота, нямаше го онзи блясък в очите, безследно беше изчезнало желанието за каквато и да е промяна, имаше само тъпо примирение. Псуваше, пиеше, говореше с досада за жена си и си търсеше любовница. Точно както всичките му колеги. А имаше потенциал. Задушен в зародиш.

Ще кажете – има изключения. Винаги има. Това са тези, които сте хванали в момента преди заоблящите им се със страшна скорост мозъци да бъдат асимилирани. Радвам се, че се успях да се отърва от прогресивното оскотяване и затъпяване навреме, за това ме е яд когато виждам други да затъват там, откъдето аз едва изплувах. Защото всички са били хора, но само някои успяват да останат такива.

 

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]

4 Comments

  • morrt казва:

    Да се изкажаси като един от онези, едва-едва измъкнали се от тресавището на „геврека за малко“. Днес, повече от десет години след като съм слязъл от таксито и пет след камиона, все още не мога да преценя навреме ли си измъкнах или всичко е било напразно.
    Много точно обрисувано. Браво.

  • Aquawoman казва:

    Наистина точна картина. Имам приятелка, която работеше като барманка в чужбина, докарваше си добри пари; като се върнеше в БГ наставаше луд купон – ходене по заведения, веселба… Абе беше едно страхотно жизнерадостно момиче. Но какво и стана – реши да работи като таксиджийка в България. След една година вече не можех да я позная – усмивката изчезна от лицето и, започна да говори само за пари. Нещо им става на тези хора, не знам по каква причина, но си права ..

  • Куку-то казва:

    Много точно описано, голямо БРАВО.
    Но за съжаление тази картинка не е само за професията „шофьор“, а и за всички които достатъчно дълго са били в една и съща сфера без значение каква е :(
    Лично мое мнение: еднообразието убива живеца в човека, не се ли усетиш сам няма да се случи чудо.
    Също така никога не е късно да промениш нещата стига да имаш желанието и смелостта ;)

  • kathryn казва:

    Аз имам теория. За да станеш мозъчен хирург, космонавт, таксиджия, нещо вътре в теб, трябва да го е предопределило. Нещо в гените, в порастването, в първите седем години. С две думи, таксиджиите са родени таксиджии. А с малко повече, някои хора, понякога надскачат себе си, повечето не могат да го направят. Шофьорите на такси са само по-ярък и набиващ се на очи пример.

2 Trackbacks / Pingbacks

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Права за ползване © 2017 - Хитрата сврака
Albizia Theme designed by itx
SEO Powered by Platinum SEO from Techblissonline