-Три лева.
– Ето, заповядайте.
– Благодаря, беше ми приятно.
– На мен също.
– На мен повече.
– Е, така може да спорим до утре.
– Защо не отидем да спорим някъде другаде?
– Защото много съм се наквасила и повече от това не мога да пия.
– Хайде, помислете си.
Завъртам очи към тавана, видимо мъчена от двоуменията и напиращия да излезе обратно навън джин , но накрая отсичам:
– Друг път.
– Сигурна ли сте?
– Не. Лека нощ и лека работа.
Това беше преди месец. Обаче преди години един подобен разговор с друг един бакшиш завърши по различен начин. След като се разплатихме пред блока, отидохме да си допивам в една денонощна баничарница до гарата, която по това време на денонощието продаваше всичко друго, но не и банички. Събраха се и други таксиджии, явно това си им беше сборния пункт в мъртвото време на нощта, точно преди да се отправят всеки към леглото си.
Какво ме накара този път да отклоня поканата за някоя щуротия? Дали спящата в топлите завивки половинка, до която исках да се гушна, или това, че наистина бях на предела на капацитета си, или нежеланието отново да се гмурна в тези среди, или просто това, че вече много ми се спеше? Най-вероятно последното. И напълно изключвам от списъка с възможности всякакви морални ограничения, защото просто не са ми присъщи.
Така е, познавам отблизо шофьорските среди, имам и преки наблюдения над деградиращото влияние конкретно на таксиджиите върху човека. Пред очите ми един сравнително интелигентен и възпитан човек се превърна в толкова тъпо парче, че да се чудиш дали някой не го е сменил по пътя. И още по-зле – отблизо проследих промяната в един друг, наистина интелигентен и добре възпитан човек, когото познавам от дете и който изпадна доста по-ниско от очакванията ми, въпреки че се докосваше до пагубното влияние на шофьорлъка само косвено. През годините съм виждала много хора, образовани и умни, които по една или друга причина са попаднали в мозъчната мелница на шофьорските среди. В очите им винаги се забелязва нещо като тъга, защото те осъзнават до къде са стигнали, но вече не могат да се измъкнат от водовъртежа.
Преди години в СКГТ постъпи на работа едно момче, току-що изкарал казармата, за малко не приет студент. Хванал се временно да побачка, да избута до изпитите догодина. Много ми беше симпатичен, с часове сме си говорили за какви ли не неща, включително за това как иска да скъса с гаджето, как едва я понася и т.н. Смениха се нещата при мен, мина време, срещнах го отново. Все още въртеше геврека, временното беше станало вечно, гаджето му беше станало съпруга, имаха дете (не питах в какъв ред са станали тези неща), той изглеждаше смачкан от живота, нямаше го онзи блясък в очите, безследно беше изчезнало желанието за каквато и да е промяна, имаше само тъпо примирение. Псуваше, пиеше, говореше с досада за жена си и си търсеше любовница. Точно както всичките му колеги. А имаше потенциал. Задушен в зародиш.
Ще кажете – има изключения. Винаги има. Това са тези, които сте хванали в момента преди заоблящите им се със страшна скорост мозъци да бъдат асимилирани. Радвам се, че се успях да се отърва от прогресивното оскотяване и затъпяване навреме, за това ме е яд когато виждам други да затъват там, откъдето аз едва изплувах. Защото всички са били хора, но само някои успяват да останат такива.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
[twitter-button]
Да се изкажаси като един от онези, едва-едва измъкнали се от тресавището на „геврека за малко“. Днес, повече от десет години след като съм слязъл от таксито и пет след камиона, все още не мога да преценя навреме ли си измъкнах или всичко е било напразно.
Много точно обрисувано. Браво.
Наистина точна картина. Имам приятелка, която работеше като барманка в чужбина, докарваше си добри пари; като се върнеше в БГ наставаше луд купон – ходене по заведения, веселба… Абе беше едно страхотно жизнерадостно момиче. Но какво и стана – реши да работи като таксиджийка в България. След една година вече не можех да я позная – усмивката изчезна от лицето и, започна да говори само за пари. Нещо им става на тези хора, не знам по каква причина, но си права ..
Много точно описано, голямо БРАВО.
Но за съжаление тази картинка не е само за професията „шофьор“, а и за всички които достатъчно дълго са били в една и съща сфера без значение каква е
Лично мое мнение: еднообразието убива живеца в човека, не се ли усетиш сам няма да се случи чудо.
Също така никога не е късно да промениш нещата стига да имаш желанието и смелостта
Аз имам теория. За да станеш мозъчен хирург, космонавт, таксиджия, нещо вътре в теб, трябва да го е предопределило. Нещо в гените, в порастването, в първите седем години. С две думи, таксиджиите са родени таксиджии. А с малко повече, някои хора, понякога надскачат себе си, повечето не могат да го направят. Шофьорите на такси са само по-ярък и набиващ се на очи пример.