Бакшишно-3 или Лека нощ, педераст такъв!

Че бакшишите са племе, на всички е ясно и въобще не ми дреме, че кумът ми е негов представител. Те са един от големите клонове на по-голямото шофьорско племе, за което вече съм говорила. Част от отличителните им черти са: те винаги са прави, винаги могат да те преметнат, ама уж не искат и в крайна сметка винаги го правят – „ако мине номерът“ е движещата им сила.

Така се случи, че се прибирах към 2 посред нощ, на не достатъчно висок градус. Но пък точно толкова, колкото да яхна вълната и да изпиля и без това тънките нервички на таксиджията, който имá нещастието да ме повози. Всичко беше добре през първите 2 минути, до когато моето и неговото виждане за маршрута съвпадаха. Там обаче, където според мен трябваше да завие наляво и да кара все направо почти до нас, той ме изненада, като не зави. Беше два през нощта, бях на два джина, но все пак реших, че е редно да се поинтересувам накъде ме кара?! Разбира се, последва дежурният отговор на такъв род въпроси, че оттук е по-пряко. Само че, този път не можа да ме убеди. Този район съм го кръстосвала години наред с градски транспорт, кола, колело и пеша. Картата веднага се проектира в главата ми и както и да я въртях, не можах да се убедя, че той е прав.

И започнах да питам. Не да споря, а да задавам въпроси. Той обаче се оказа от онзи тип мъже, които явно не разбират разликата между спор, кавга и женско любопитство. Аз го питам откъде ще мине по-нататък, той ми разправя, как ще ми даде касовата бележка и следващия път като се возя с такси ще мога да сравня цените. Абе, викам, не те питам това, не ти ща бележката, питам по коя улица ще минеш. Каза ми, но така само задълбочи мнението ми, че е решил да ми покаже красотата на нощна София, вместо да ме заведе по-бързо да спя. Съответно изказах моите съображения, поради които смятам, че е леко безсмислено да правим такава панорамна обиколка, понеже в никакъв случай не е по-къса, а той продължи да ми развива теориите за касовите бележки и дори ме погледна злобно и победоносно, когато на въпроса му отговорих, че не съм минавала друг път с такси по този маршрут.

Видях, че се изнервя, но вече бях хванала вълната и не можех да се спра, така че съвсем целенасочено не спирах да говоря и продължих да задавам все по-малоумни въпроси, докато той в един момент стисна устни и млъкна, вперил поглед право напред. Не че на мен ми запука, само продължих да го дразня: „Сега какво, вече не ми говорите ли?“ Тогава запя друга песен – какво ставало, когато човек бил дванайсет часа на работа, а хората го нервират. Казах, че не знам, но аз съм от 7 сутринта на крак, което прави 7 чáса преди той да седне зад волана, така че ми е все тая какво става с тия дето са едва от 12 чáса.

Вече бяхме почти стигнали, а аз продължавах нарочно да каканижа как било тъпо да мине от еди-къде-си, понеже най-елементарната преценка на око показва, че има едно допълнително връщане, което е излишно и т.н, и т.н… От яд той мина по една непланирана от него уличка, в която хем си разби колата в дупките и легналите полицаи, хем направи обиколката ми още по-опознавателна. Разгледах блоковете на съученици от основните класове, полюбувах се и на самото училище, минахме край детските площадки, на които играех, въобще – направи ми една разходка на спомените.

Отново чух да промърморва нещо за 12 чáса на работа, така че се възползвах и пак натъртих, че съм станала преди 19 чáса и виж ме к’ва съм свежа и усмихната, и че всъщност аз въобще не споря с него, а просто си разсъждавам и ми е интересно, дали аз съм права или той и как още утре ще проверя с GPS-а кой прав, кой крив.  Като резултат той не ми даде прословутата касова бележка, с която ме заплашваше през цялото време, нито ми върна ресто, като закръгли против всички правила на математиката, та ме завлече с 60 стотинки, освен тези, които си открадна, развеждайки ме из уличките на квартала, в който живях 22 години.

Аз, разбира се, още на другата сутрин действително проверих маршрута с GPS-а и се оказа, че неговият вариант е с 410 м по-дълъг (Google maps даде дори 700 м разлика), което не е кой знае колко, това са едни нищо и никакви 40 ст. на нощна тарифа, хайде, заедно с 60-те, които си взе без да ме пита, стават левче, ама се чудя – струваше ли си за това левче да преживее моята психологическа атака?

За лека нощ ми спомена, как е трябвало да откаже поръчката още когато не съм се появила до десетата минута откак е пристигнал, аз обаче го контрирах, че на втората минута след като диспечерката се обади и каза, че той ще е долу до две минути, аз бях там. Така че вината не е в моя телевизор и въобще лека нощ, педераст такъв!

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]