Вече около година и половина играем на гоненица. А-ха да те хвана, и ми се изплъзваш! Добър си, признавам ^:)^ Само че, май се уморих. Вярно, че ми даваш дълги почивки за възстановяване на силите и интереса, но дори и след тях все по-бързо ми омръзва.
Не, че няма тръпка, но ако не даваш да си близна от меда поне малко, поне веднъж, започвам да се чудя какъв е смисълът? Аз съм теле – дейстам като таран, мразя намеци и не разбирам от тънки игрички, дори и да са ми приятни. Не се чувствам равностоен участник в тях, понеже не ги умея, все едно съм вечната „сляпа баба“, която само се върти и препъва и не може да хване никого, а всички ѝ се смеят. А ние сме големи хора. Уж. Поне ти. Игрите ни би трябвало да водят до някъде, нали? И да не са безкрайно дълги и безрезултатни…
(Тук се сетих за една серия карикатури, в която мъж и жена, в началото на нощта, се готвят да се изконсумират един друг. Жената е в дълга рокля с безброй копченца отзад от врата до глезените. Мъжът разкопчава, времето минава, той разкопчава, нощта напредва, той още разкопчава и накрая призори, когато свършва с последните копчета, ядосан си грабва шапката и си отива. Ако мъжете носеха рокли, аз щях да съм на мястото на този, дето разкопчава.)
Сигурно си имаш причини. На моменти чак ми става съвестно (да, на мен!). И точно тогава получавам сигнал, който тълкувам като зелена светлина. Веднага след нея – знак стоп, който ме обърква съвсем като теле в железница. Не мога повече, искам, но не мога да продължавам така. Едно време мама ме учеше, че трябва не аз да гоня, а мен да гонят, ама аз така и не я послушах нито веднъж. Пък тя се оказа права, както много други пъти. Не, че ще ѝ го призная…
Понякога ме караш да съжалявам, че не съм там. Пропиляхме малкото си възможности. Аз от несигурност, а ти от какво? Страх? Разум? Апатия? Садизъм? Поне малко светлина да хвърляше в тунела, вместо да ме делиш на нула… Нови случаи винаги ще има, но дали ние ще сме там? И ако сме там, дали още ще проявяваме интерес? И ако проявяваме, дали някога ще се стигнем един друг?
Наистина се уморих. Знаеш къде да ме намериш.
[wp:svejo-net]
[twitter-button]
П.п. до Лилия: Не те обичам, не те желая, не искам да коментираш под този пост! Ако го направиш, ще те изтрия. Днес не ми е толерантно.
аз предупредих… дори не го прочетох.
Дългото време на гоненица довежда до безкрайна умора. Най-интересното е,че след като си „търчал“ като луд, достигнеш го( нещото,човекът и т.н), имаш го и после? После ти е апатично, все едно и безразлично.Кофти е, когато „гониш“ в кръг 🙂 Е те тогава си е садизъм 🙂 Добро утро и по-лек ден 🙂
Толкова ми е позната и на мен тази игра на гоненица-лутаница… В началото е интересно, но след това става безсмислено и играта свършва… Победител си, но го разбираш малко по-късно!
Спорен ден 🙂
Вярно си теле, че не слушаш майка си, а още по-голямо защото не слушаш мен. 😛