Чудя се да пиша ли, да не пиша ли… Ама как да не пиша, като ми иде да крещя от кеф пред целия свят! Чувството да се върнеш обратно на коня е направо еуфорично. След дълъг период на методично смачкване на фасона и удряне на камък, най-после нещата се отпушиха. И то с какъв взрив! Такива среднощни и многократни изпълнения не съм имала от години, а явно съм одъртяла за тях, понеже още ми треперят крайниците. На фона на всичко това, липсата на желания завършек, провален (отново!) от алкохола, ми се вижда просто незначителна подробност.
От настъпващата вчера депресия не остана и помен. Беше издухана съвсем по шрековски, за което съм много, много благодарна. Усещам как покрай цялата тая еуфория довечера ще намаже и половинката, макар че по-вероятно е да се чуди откъде му се взема това чудо на главата. Аз обаче не искам да прекъсвам обещаващата серия, в която влязох, така че смятам да не правя компромиси и да бъда егоист.
За да е още по-розова ситуацията, терзанието дали ще продължа да будя интерес и дали насрещните емоции са като моите, беше много бързо прекратено. В резултат лицето ми вече се схвана, застинало в щастлива усмивка, която не мога, а и не искам да прикривам. Боже, колко е хубаво това притеснително щастие да се излива на талази от мен. А най-хубавото е, че половината се дължи на това, че е споделено.
Много се порозових и разлигавих, спирам до тук. Оставам по течението, както винаги и чакам нови приятни изненади, преди да стигна водопада.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Водопад, винаги има, нали знаеш. :)Но пък пътуването натам е тоооолкова хубаво!
Ето затова джина винаги се предлага с парче лимон – киселото да замаже щастливата усмивка и да не вкарва в размисъл половинката, четвъртинки и пр. прилежащи.