До сега не ми се беше случвало да получа писмо от умрял, дори и да става дума за мъртвата ми любов. Но вчера и това стана. Надявам се, че за последен път се протяга ръката от гроба на тази връзка, за да ми подаде подаръка за миналогодишния рожден ден. Поредното нещо, което ми е минало между ушите. Преди точно една година без една седмица. Само ако знаех тогава… 🙁
А е трябвало да бъде поредният подарък, който подкосява краката ми. И е щял да бъде, ако го бях видяла когато му е било времето. Сега не предизвика в мен нищо дуго освен съжаление, че всичко в него вече е лъжа. И разбира се, бръкна дълбоко с пръст в раната, след което я посипа със сол.
Любовта никога нямала хубав край понеже никога не свършвала, пише там. Склонна съм да не се съглася… Любовта не била нещо, което искаме да чувстваме, а нещо което чувстваме без да искаме. Така е, мамка му, как искам да мога да спра! И друго – този, на когото се налага да проси любов е най-жалкият от всички просещи. А аз поне три пъти се търкалях в краката му, молейки се за любовта му. Въпреки, че бях заявила, че не мога да го направя. Никога не съм падала толкова ниско, никога! Поне да беше имало смисъл.
И така нататък, силни думи, но вече без никакво покритие.
Жалко за усилията. Това писмо в бутилка така и не е стигнало до мен… навреме.
