Отдавна излезе професионално заснетото видео от първия и незабравим ден на Sonisphere festival в София. Вярно е, че мина месец и нещо от този грандиозен концерт, ама все нямах муза да се занимая нито със снимките, нито с писането. За това време впечатленията ми от големите групи и природните стихии поизбледняха, но снимките припомнят това-онова. Все пак – обещах на хората с лулите 
и макар и с голямо закъснение, ще си изпълня обещанието.
За разлика от предишния път на същия стадион – този път проблеми с влизането нямаше. Е, и прословутите гривни ги нямаше, защото били свършили, но това не беше проблем, биха ни по един печат. Инсталирахме се съвсем навреме, понеже Anthrax излязоха доста по-рано от обявеното. Все пак имаше достатъчно време, в което да се поогледам из публиката за по-интересни субекти, каквито разбира се не липсваха. Най-големият беше един образ, който се беше наковал много здраво и място не си намираше – събуваше се по боксерки, по чорапи, по без чорапи, хвърляше си чорапите в публиката, после някой му ги връщаше, после пак се обуваше, после пак се събуваше… Забавен беше.
Времето беше мааалко по-жежко, отколкото ми се искаше, но пък слънцето все някога щеше да залезе. Anthrax не пропуснаха да споменат, че този път имат по-голям късмет, отколкото на предишния им, неосъществен заради лошото време, концерт в България. Полу-индианецът Joey Belladonna не се свъртя на едно място, търчеше и пееше, пееше и търчеше, от единия край на сцената до другия. Парчето Indians беше своеобразна кулминация, защото освен, че Джоуи дефилира по пера на вожд, групата включи в памет на Dio и част от парчето му Heaven and Hell. Разбира се гласовите данни на Беладона са далеч от недостижимите висини на Дио, но жестът на групата трогна. По същия начин във финалните акорди на изпълнението на Anthrax, вплетоха и няколко ноти от The Man Of The Silver Mountain.
Това, което беше доста неприятно в цялата тая работа с концертите, беше ужасно дългото време между групите. Беше досадно и скучно, изпъленно с нетърпение. Но пък между Anthrax и Megadeth имахме възможност да се насладим на бързото и неумолимо настъпване на зловещи, тежки, черни облаци. Дъждобраните бяха под ръка и колкото и да ми се искаше да не се налага да ги използваме, се наложи, че и добра работа ни свършиха. В същата секунда, в която Megadeth забиха първите акорди, небето се продъни. Буквално! Изсипа се с кофите и докато премигна, стадионът се беше преобразил. Все едно някой беше разпилял пликче с шарени бонбони „Детска радост“. Дъждът явно не беше достатъчен, та заваля и град – ей така, за разкош. И на фона на природните стихии, Megadeth не си поплюваха. Адреналинът в публиката силно се покачи, навсякъде виждах екзалтирани, безумно ухилени и безкрайно доволни физиономии. Какво нещо е единният разум на Тълпата! Дъждът спря след 10-15 минути, но трашът придължи.
Дойде редът и на Slayer. На мен са ми за втори път, всъщност първия път беше първият ми концерт въобще. Беше 2-3 дни преди защитата на дипломната ми работа. На самата защита още ми държеше, ушите ми пищяха и не знаех къде се намирам. Е, пищяха основно заради високите тонове на Rob Halford, който подгряваше тогава. Но да се върнем в настоящето или поне в близкото минало. Още в началото времето отново се опита да ни сплаши, но този път само с кратък, но изобилен дъжд. След изненадващите технически проблеми в началото, нещата се наместиха и се насладихме на едно тежко, динамично и размазващо изпълнение, гарнирано на два пъти с трайна и ярка дъга – един невероятен контраст между времето и музиката.
След дълго и мъчително чакане на здрачаване най-после дойде моментът, за който тръпнех от толкова много време. Не знаех какви очаквания да имам и дали ще се разочаровам или напротив. Все пак бях тръгнала с отрицателна нагласа към изпълнението на Metallica, въпреки че някъде дълбоко тлееше една малка надежда, че ще изнесат един хубав концерт като в зората на кариерата си, вместо оная лигоч, дето я леят през последните 15-тина години. И бях възнаградена, заедно с десетките хиляди фенове на стадиона. Добре, че не бях ходила на предишните им два концерта у нас, най-вероятно щях да съм ги отритнала и заплюла още тогава. Вместо това получих около 80% чист истински метъл от най-емблематичната метъл банда на 80-те, тази, с чиито песни навлязох в света на метъла преди 20 години. С изключение на няколко песни от албумите след черния (’91), всички останали не само бяха от истинските, стари, класически песни на Metallica, а и бяха изпълнени както трябва, гарнирани с подобаващи пироефекти. Кулминацията на целия ден беше когато на сцената излезе (почти) цялата Голяма Четворка на траша – към Metallica се присъединиха Anthrax, Megadeth и Dave Lombardo от Slayer, за да изпълнят всички заедно „Am I Evil?“ на Diamond Head. Добре, че бяха решили да снимат за DVD точно софийския концерт, че да намажем и ние от грандиозно шоу. Прецедентът наистина си струваше!
Понеже снимките ми не са кой знае колко качествени, въпреки че са много количествени, пускам линк към снимките на Георги Кожухаров. От известно време той ми е станал любимец, прави невероятни снимки! Насладете им се и вие.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Гардже, грешиш за Металика – гледах ги за втори път и бих ги гледала още стотина. Никога не омръзват. Даже си говорихме с чедото (и на него му беше втори път), че само те да бяха, щеше да ни е напълно достатъчно. Божкееее! Напрао се изкъртихме!
А! Да не забравя, че от втория ден щяха да ни стигнат само Алис ин чейнс.
фроги, от това, което чух, предните два пъти в бг са пяли и свирили „по новия начин“, който мен въобще не ме кефи и щях повече да се нервирам, отколкото да се кефя.
Аз викам да не хващаш чак такава вяра на дървените разбирачи с претенции. Не знам нов или стар начин, но всеки път къртят мивки и теракот.
Но както и да е – важното е, че сега си прекара добре. Нали, нали?
о, да, много, много, много!
И аз подходих леко скептично към участието на Металика,също не ги бях слушала преди това,обаче да кажа,че останах доволна е слабо,страхотен коцерт направиха. Уникално беше и двата дена:)
Мда!