Той се казваше Иван, но всички го наричаха Ванко. Семейството му купи половината ни двор и построи в него голяма къща още когато бях малка. След време ни запознаха, били сме на по-малко от 10 години. В началото не бяхме близки, даже напротив. Аз се движех в компания на по-големи деца благодарение на по-голямата ми братовчедка, така че тогава той за мен беше… е, не никой, но не беше престижно да съм близка с него. Дори когато веднъж дойде при нас, аз съвсем безпричинно и публично го набих, благодарение на което получих малко по-различно реноме от дотогавашното ми.

С времето обаче започнахме да движим заедно, а по-малките му брат и сестра – близнаци – ме обожаваха. В един момент дори стана така, че аз се занимавах предимно с тях, а той излизаше с негова компания. И тогава започнаха бележките. Всяка сутрин, докато слънцето неуспешно се опитваше да проникне през плътното перде, а аз сънувах най-сладките сънища, две врескливи гласчета викваха под прозореца – Како Гарджеееееее*! – и не спираха да викат, на равни интервали, докато сънената ми, рошава и леко разгневена глава не прекъснеше тези ужасни матинади. Тогава лицата им грейваха и те търпеливо сядаха на стълбите да ме чакат докато изляза. Преди това, обаче, ми предаваха от брат си парче хартия, сгънато на осемнайсет, веднъж дори беше навряно в счупена на две празна костилка от кайсия. Каква романтика, а? Аз никога не можах да се справя с минитюаризирането на късчето хартия до такива размери.

В бележките обикновено пишеше някакви неща от рода на „в 9.30 ела у нас“ или „ще ходим ли на плаж“… Нищо специално, но аз всеки път ги отварях с треперещи пръсти, очаквайки тайно любовно послание. Такова така и не получих, но за сметка на това не издържах и аз изпратих. Явно търпението не ми е силна страна още от малка. Мислейки, че това ще е последната бележка за годината, срамежливо написах „обичаш ли ме?“, надявайки се той да не знае немски. За резил обаче, се върнах пак след една-две седмици и веднага получих ответна хартийка – „защо питаш дали те обичам?“. Какво да отговориш на това?!

Ходехме заедно с още няколко хлапета на плаж, гмуркахме се, играехме карти, срамежливо флиртувахме, надплювахме се, печахме миди на тенекия, учехме се да си свиваме правилно пръстите, за да може да покажем среден, макар да не знаехме какво означава… Вечер изчаквах всички в къщи да заспят и се измъквах през прозореца, за да продължим да си говорим и да играем до късна доба. Бяха едни от най-хубавите ми лета. Зимно време си пишех с близнаците с тайната надежда да ми предадат нещо от него, но повечето пъти оставах разочарована. А те, милите, горяха от желание да станем гаджета.

Някъде по това време той уж си хвана гадже, докато аз лапах мухите. Бяхме вече в пубертета. Детската ни близост неусетно си отиде. Червяхме се и се потяхме всеки път, когато разговаряме. Покани ме на първата ми дискотека, а нашите ми сложиха вечерен час – 22ч и нито минута повече, което беше тъпо, при положение, че дискотеката тепърва започваше. Така срамът стана още по-голям.

Всяка следваща година си говорехме все по-малко, даже и с близнаците. Така неусетно минаха години без да поддържаме някаква връзка. Докато веднъж той не ми се обади по телефона – беше се преместил да живее в София и искаше да се видим. Така разбрах, че се е забъркал в някаква секта, направо не можех да повярвам. Скоро след това чух, че се е върнал обратно и са го вкарали в болница… за луди. Откъдето по-късно някак успял да скочи през прозореца и прекара около половин година в кома, преди да умре.

Защо ви го разказвам ли? Наскоро се сетих за него. И сега пак, днес е именният му ден. Въпреки че така и никога не станахме „гаджета“, той беше една от първите ми сърдечни тръпки, а знаете, че те ръжда не хващат. Той беше първото лошо момче, по което си паднах. Сега ме е яд колко нелепо си отиде, яд ме е на промиващите мозъци секти, яд ме е за пропуснатите моменти и премълчаните признания. Яд ме е че го няма и малко ми липсва. Билзнаците също. Понякога си мисля за тях тримата, макар че спомените избледняват все повече. Остава само усещането за няколко вълшебни летни ваканции.

––––––––––––––

*името разбира се, е сменено :P

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]

9 Comments

  • Maria казва:

    Хубав и…тъжен спомен.

  • midnight казва:

    тъжно.. и аз имах подобен приятел. почина от диабетна кома.
    наистина е жалко за пропуснатото и за това, че сте изгубили контакт.

  • kathryn казва:

    Хубаво и тъжно, да. Всеки има по една такава първа тръпка. Една от най-сладките е.

  • Val казва:

    Секта ?
    Коя е тя ?

  • Гарга Рошава казва:

    честно казано, вече не помня даже дали съм знаела, минаха няколко години… знам, че е писал по стените „четете библията“.

  • julaika казва:

    Аз само искам да коментирам последната снимка: уау, какво тяло :)

  • Гарга Рошава казва:

    беше :oops:

  • Steliyan казва:

    Сврако, както подозирах – не знаеш какво е Лошо момче. Лошите момчета не ходят в секти – там място намират точно… няма да го напиша, че споменът да си те топли.
    Примерно ако беше си отишъл като Дими от Сленг – можеше да е друго, но … Сектант, полудял, скочил от прозорец в лудницата… далеч, далеч е това от „лошо“…
    И понеже вече е в Рая:
    Добрите момчета отивали в Рая, лошите – където поискат…

  • Гарга Рошава казва:

    стелияне, той беше лошо момче като малък – гаменче, каквото бях и аз де. после нещо се обърка.

1 Trackback or Pingback

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Права за ползване © 2017 - Хитрата сврака
Albizia Theme designed by itx
SEO Powered by Platinum SEO from Techblissonline