Ето, че мина и последната вечер от тазгодишния Калиакра Рок Фест. Този път подгряващата група Синик ми беше тотално нечувана и неизвестна, така че нямах никакви други очаквания спрямо нея освен любопитството да видя какво ни е довлякла котката. А то се оказа… трудно за описване. И групата, и феновете и (да бе, имаше!), приличаха на преяли с гъби. Контингентът нямаше нищо общо с предишните две вечери – вместо камуфлажи и кубинки – дънки с полуспортни маратонки, тук-таме гладен панталон с ръб, вместо чаши с бира – вода и безалкохолни, вместо зли черни фанелки – шарени тениски с усмихнати човечета, вместо да куфеят – танцуват с движения все едно слушат Азис. Адски странно се чувствах там, заедно с още няколкостотин като мен, с тридневни билети, дошли само защото така или иначе сме си платили. А най-странното е, че на половинката този псевдометал с непрекъснато лутане от дет към нещо, което дори не е метал (определят си го като джаз метал), му хареса. Аз едвам издържах.
Главните лайнери бяха Дрийм Тиътър, на чийто предишен концерт в България преди 7 години не отидох, понеже в същия момент тогава бях на Роб Халфорд и Слейър. За тях имахме големи очаквания, които включваха и неочакваното – а именно да присъстваме на концерт на Дрийм Тиътър, които през цялото време да свирят кавъри на други групи, както се е случвало неведнъж. Не се случи това, групата си изпълни само техни работи, които обаче аз не познавам, понеже не ги слушам. Единствената тяхна песен, която знам, така и не я свириха. За сметка на това, парчетата, които чух никак не бяха лоши, най-вече заради налагащите се барабани в тяхната музика. А те наистина бяха жестоки! Жалко, че не направиха соло на тупаните. Освен това си личи, че са професионални музиканти, всичко е изпипано, чува се ясно всеки един инструмент, звукът беше кристален, все едно е в студио. Два часа кеф. Единственото, което не ми допадна, е че не се заиграха с публиката, прекалено сериозни бяха, аз обичам веселяшки банди и обратна връзка.
* * *
[wp:svejo-net]
