Щастлив ли си?

Не съм забравила аз коментара на Васко от последния ми рожден ден – как само си внушавам, а не съм наистина щастлива. Признавам, че малко ме жегна – на принципа, че истината боли. И все пак, голяма част от мен остана убедена, че живея щастливо и освен от някои дреболии, няма от какво толкова да се оплаквам. Да, не извършвам чутовни дела, но какво от това? Имам какво да ям и пия, имам покрив над главата, имам любим човек до себе си… Но никога не съм се отърсвала от чувството, че нещо не ми достига и то точно в отношенията с половинката ми.

През последните 1-2 години се научих да се чувствам добре, дори и без да получавам всичко, което бих искала от него. Гушкаме се, не се караме, живеем спокойно, правим всичко заедно (за ужас на катрин) – слушаме музика, гледаме филми, излизаме навън, угаждаме си на капризите, пътуваме, грижим се един за друг (той повече за мен, но това му е приятно), дори се къпем заедно, въобще – държим се като младоженци. Е, без секса. Всички (роднини) ни завиждат как се държим един с друг и се възхищават на връзката ни. А аз просто си наложих да не мисля за секс и разни други прояви на любов. Заживях в мир със себе си. Уж.

И сега, когато очите ми се отвориха широко за нещата, които пропускам и седнах да мисля на шибания кръстопът, се зачудих онова щастие, което уж изпитвах до скоро, реално ли е било – плод на занижените ми критерии, или измамно и самоналожено, просто за да спра да бъда нещастна?

Както и да е, не за моето щастие исках да пиша, а за това на половинката ми. Попаднала в капан без изход, маскиран като кръстопът, се оглеждах лудешки, търсейки как да се измъкна. И започнах да копая, надявайки се да открия слабо място. Паникьосаният ми мозък реши да го попита – „Щастлив ли си?“. Отговорът ме шокира не с друго, а с бързината и увереността, с които беше даден – „Не“. Въобще не уточнихме дали става дума за това, дали е щастлив със или без мен. Той просто не е щастлив и си го заяви без миг замисляне. Стана ми мъчно. И една идея по-леко. Така, когато дойде моментът, ще мога съвсем искрено и без никакви лоши чувства да му кажа: „Искаш да напуснеш работа? Напусни. Искаш да се върнеш в София? Върни се. Искаш да си щастлив? Бъди. Но без мен. Нека всеки потърси своето щастие. Обичам те и за това е по-добре да се разделим.“

Знам, клише е, гадно е, нечестно е, жестоко е. Мразя се. Едва ли ще стане по-щастлив, ако го оставя. Той не заслужава това, което ще му стоваря. Но животът е кратък и всеки има право да е истински щастлив. Да продължавам да го лъжа не е ли по-зле? Повтарям си, че е за доброто и на двама ни. А ако греша, ако това му съсипе живота? Никога няма да си го простя. Доревава ми се всеки път, когато го погледна и видя обичта в очите му. Това ме убива.  Аз самата ще съм развалина след това, знам го. Винаги съм застъпвала връзките си и въпреки това съм преживявала тежко раздялата с предишния. А той? Или ще ме намрази и това ще му даде сила да продължи, или ще рухне. Не знам кое е по-малкото зло.

Колко важно е щастието? До къде си струва човек да го преследва, на всяка цена, помитайки всичко по пътя си? Дали бих била щастлива, като знам, че съм провалила живота на човека, когото обичам през последните 12 години? Дали той би разбрал защо го правя и би ми простил? Дали няма да съжалявам за взетото решение? Дали няма да обвинявам новата си любов? Дали…

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!